Измих ваната още веднъж, излязох тихо в антрето и погледнах през отворената врата на дневната. Баща ми отново стоеше с лице към масата и вече не плачеше. С червения си нос, с влажните, покрити с бръчки страни, той приличаше на старик, който зъзне, по един изненадващ начин празен и почти глупав. Налях му малко коняк и му занесох чашата. Той я взе и я изпи. Изненадващо глупавият израз на лицето му остана, в начина, по който изпразни чашата и ми я върна безмълвно, с безпомощен умоляващ поглед, имаше нещо почти тъповато, което още никога не бях виждал у него. Изглеждаше като някой, който не се интересува от нищо, наистина от нищо, само от криминални романи, от определена марка вино и от тъпи вицове. Беше оставил на масата смачканата си и влажна носна кърпа и това изключително за него нарушение на добрия тон ми се стори проява на упорство — както става с някое невъзпитано дете, на което вече хиляди пъти е внушавано, че кърпи за нос не се слагат на масата. Налях на баща си още малко коняк, той го изпи и направи движение, което можеше да се изтълкува приблизително като „Моля те, донеси ми палтото“. Не реагирах. Трябваше по някакъв начин да го върна отново към парите. Не ми хрумна нищо по-добро от това да извадя моята една марка от джоба и да започна да жонглирам с нея — пусках я да се търкаля по протегнатата си дясна ръка, а после я връщах обратно. Интересът, с който проследи този трик, предизвика у него една доста измъчена усмивка. Подхвърлих монетата почти до тавана, хванах я, но той повтори отново своя ням жест: „Моля те, палтото ми.“ Подхвърлих марката още веднъж, хванах я с месестия палец на десния си крак и я повдигнах почти до носа му. Той направи обаче сърдито движение и изръмжа:
— Остави това.
Свих рамене и излязох в антрето, взех палтото и шапката му от гардероба. Вече стоеше до мен, помогнах му, вдигнах ръкавиците му, които бяха паднали от шапката, и му ги подадох. Той отново щеше да се разплаче, правеше някакви комични движения с носа и устните си и ми прошепна:
— Не можеш ли да ми кажеш и нещо мило?
— Мога — казах тихо, — беше мило от твоя страна, че сложи ръка на рамото ми, когато тези идиоти ме осъдиха — и беше особено мило, че спаси живота на госпожа Винекен, когато слабоумният майор искаше да я застреля.
— Ах! — каза той. — Почти бях забравил всичко това.
— Много мило — рекох, — че си го забравил, аз не съм го забравил.
Погледна ме и безмълвно ме умоляваше да не споменавам името на Хенриета, въпреки че аз имах намерението да го попитам, защо не е бил така мил да й забрани да замине в противовъздушната защита. Кимнах и той разбра: няма да заговоря за Хенриета. Сигурно на заседанията на управителния съвет седи и си рисува човечета на хартията, а понякога някое Х, още едно, понякога може би дори пълното й име: Хенриета. Той не беше виновен, само бе по някакъв начин глуповат и не можеше да разбере дали трагедията е била последствие или причина. И аз не знаех. Той беше толкова фин, крехък и среброкос, изглеждаше толкова добър и нито веднъж не ми изпрати милостиня, когато бях с Мари в Кьолн. Какво правеше този мил човек, моят баща, толкова твърд и силен, защо говореше по телевизията за обществени задължения, за държавно съзнание, за Германия, дори за християнство, в което според самия него въобще не вярваше, и то говореше така, че човек се чувстваше принуден да му вярва? Това можеха да бъдат само парите, и то не конкретните, с които човек купува мляко и пътува с такси, издържа любовница и ходи на кино — а само абстрактните пари. Страхувах се от него, и той се страхуваше от мен: и двамата знаехме, че не бяхме реалисти, и двамата презирахме онези, които говореха за „реална политика“. Ставаше въпрос за много повече от онова, което онези глупаци можеха да разберат. Четях го в очите му — той не можеше да даде парите си на един клоун, който с тях щеше да прави само едно: да ги харчи, точно обратното на онова, което човек трябваше да прави с парите. И аз знаех, че дори и да ми беше дал един милион, аз пак щях да ги изхарча, а харченето на пари за него беше равнозначно на разточителство.
Докато чаках в кухнята и в банята, за да го оставя сам да се наплаче, се надявах, че ще бъде толкова потресен, че щеше да ми даде голяма сума без тъпите условия, но сега четях в очите му, че не можеше да направи това. Той не бе реалист, и аз не бях такъв, и двамата знаехме, че другите с цялата им тривиалност бяха само реалисти, глупави като всички марионетки, които хиляди пъти се хващат за яките и въпреки това не откриват конците, които ги движат.
Кимнах още веднъж, за да го успокоя съвсем — няма да говоря нито за пари, нито за Хенриета, но аз мислех за нея по един начин, който ми се струваше неподобаващ, представях си я как щеше да изглежда сега на тридесет и три години, вероятно вече разведена с някой индустриалец. Не можех да си представя, че би участвала в този кич с флиртове и партита и „да се държи здраво за християнството“, да виси по разни комитети и „да бъде особено мила с онези от ГСДП, защото иначе ще получат още повече комплекси“. Можех да си я представя само отчаяна, да прави нещо, което реалистите щяха да смятат за снобско, защото им липсва фантазия. Например да излее коктейла в яката на някой носител на председателска титла или би се блъснала с колата си в мерцедеса на някой озъбен лицемер. Какво можеше да прави всъщност, след като не можеше да рисува или да върти грънци на грънчарско колело. Тя го усещаше, както го усещам аз, навсякъде, където се проявява живот, тази невидима стена, зад която парите преставаха да се харчат и съществуваха само като цифри в декоративна фасада. Освободих пътя на баща си. Той отново започна да се поти и ми дожаля за него. Върнах се бързо в хола, взех мръсната носна кърпа от масата и я пъхнах в джоба на палтото му. Майка ми можеше да стане много неприятна, ако при ежемесечната проверка някоя кърпа липсваше, щеше да обвини момичетата в кражба или небрежност.