— Да ти поръчам ли такси? — попитах.
— Не — отвърна, — ще повървя малко пеша. Шофьорът ме чака близо до гарата.
Той мина покрай мен, аз отворих вратата, придружих го до асансьора и натиснах бутона. Извадих още веднъж марката от джоба си, сложих я на протегнатата си лява ръка и я погледнах. Баща ми извърна поглед с отвращение и поклати глава. Помислих се, че можеше поне да извади портфейла си и да ми даде петдесет, сто марки, но болката, благородството и осъзнаването на трагичното му положение го бяха издигнали до такава висота на облагородяването, че всяка мисъл за пари му се струваше отвратителна, моите опити да му припомня за тях, му се виждаха светотатство. Държах му вратата на асансьора отворена, той ме прегърна, изведнъж започна да ме души, захихика и ми каза:
— Ти наистина миришеш на кафе — жалко, с удоволствие щях да ти направя едно хубаво кафе — аз мога това.
Отдели се от мен, качи се в асансьора и преди той да потегли, го видях вътре как натиска бутона и се усмихва лукаво. Продължих да стоя и наблюдавах как цифрите просветваха: четири, три, две, едно — после червената лампичка изгасна.
16
Когато се върнах в апартамента и затворих вратата, се почувствах като глупак. Трябваше да приема предложението му да ми направи кафе и да го задържа още малко. В решителния момент, когато щеше да сервира кафето и щеше да го налее щастлив от постижението си, трябваше да кажа: „Хайде, давай парите“ или „Измъквай парата“. В решителния момент винаги се действа примитивно, варварски. Тогава човек казва: „Вие ще получите половин Полша, а ние половин Румъния — и моля, желаете ли от Силезия две трети или само половината? Вие ще получите четири министерски кресла, а ние ще получим концерна, който ще ни носи на гръб.“ Бях глупак, че се поддадох на моето и на неговото настроение и не посегнах направо на портфейла му. Трябваше просто да започна с парите, трябваше да говоря с него за тях, за мъртвите, абстрактните, включени в цялата верига пари, които за много хора са въпрос на живот и смърт. „Вечните пари“ — възкликваше с ужас майка ми при всяка възможност, дори когато я молехме да ни даде трийсет пфенига за тетрадка. Вечните пари. Вечната любов.
Отидох в кухнята, отрязах си една филия хляб, намазах я с масло, върнах се в хола и набрах телефонния номер на Бела Брозен. Надявах се, че в това състояние — треперещ и потресен, баща ми нямаше да си отиде в къщи, а ще отиде при любовницата си. Тя изглеждаше, сякаш щеше да го сложи в леглото, да му сложи грейка и да му даде горещо мляко с мед. Майка ми има отвратителния навик, когато човек се чувства зле, да му говори за мобилизиране и воля, а от известно време смята студената вода за „единствено лечебно средство“.
— Брозен на телефона — каза и на мен ми стана приятно, че тя не излъчваше никаква миризма. Имаше чудесен глас, алт, топъл и мил.
Аз казах:
— Шнир, Ханс, нали си спомняте?
— Да си спомням — каза сърдечно, — и още как, и как ви съчувствам само.
Не знаех за какво говори, разбрах чак, когато продължи.
— Помислете само — каза тя, — всички критици са глупави, суетни и егоистични.
Въздъхнах.
— Само да можех да повярвам това — казах, — щеше да ми стане по-добре.
— Просто го повярвайте — повтори тя, — просто повярвайте. Не можете да си представите колко помага желязната воля, човек просто да може да повярва.