— И когато някой после ме похвали, какво да правя тогава?
— О-о — тя се засмя и от това О-о направи хубава колоратура, — тогава просто ще повярвате, че този някой случайно е имал пристъп на честност и е забравил егоизма си.
Засмях се. Не знаех, дали да я наричам Бела или госпожа Брозен. Ние въобще не се познавахме и не съществува книга, в която човек да може да прочете как да се обръща към любовницата на баща си. Накрая казах „госпожа Бела“, въпреки че този актьорски псевдоним ми се струваше изключително тъп.
— Госпожа Бела — казах, — намирам се в голямо затруднение. Баща ми беше при мен, говорихме за най-различни неща и не успях да говоря с него за пари — при това — почувствах, че тя се изчерви, аз я смятах за много съвестна, вярвах, че връзката й с баща ми имаше нещо общо с „истинска любов“ и паричните въпроси й бяха неприятни.
— Изслушайте ме, моля — рекох, — забравете всичко, което се върти сега в главата ви, моля ви само, когато баща ми разговаря с вас за мен — искам да кажа, може би бихте могла да го наведете на мисълта, че спешно се нуждая от пари. Пари в брой. Веднага, останал съм без никакви пари. Чувате ли ме?
— Да — отвърна тя толкова тихо, че чак се изплаших. Тогава я чух да подсмърча.
— Сигурно ме смятате за лоша жена, Ханс — каза после, сега вече плачеше открито, — за продажно същество, каквито има много. Непременно ме смятате за такава. О-о!
— В никакъв случай! — казах високо. — Никога не съм ви смятал за такава, наистина.
Беше ме страх, че ще започне да говори за нейната душа и за душата на баща ми, съдейки по силното й хълцане, тя бе доста сантиментална и съвсем не бе изключено, че можеше да заговори и за Мари.
— Действително — казах не съвсем убедително, защото това, че се опита да представи продажните същества толкова презрени, ми се стори подозрително, — действително — повторих, — винаги съм бил убеден във вашето благородство и никога не съм мислил лошо за вас. — И това беше вярно. — А освен това — с удоволствие бих използвал отново обръщението към нея, но просто не можах да отроня това отвратително Бела, — освен това съм почти на трийсет. Чувате ли ме още?
— Да — въздъхна тя и изхлипа там някъде в Годесберг, сякаш беше на изповед.
— Само се опитайте да му внушите, че ми трябват пари.
— Мисля — каза вяло, — че би било погрешно да се говори с него за това направо. Всичко, което засяга семейството му, вие разбирате, за нас е табу, но има и друг път.
Аз мълчах. Плачът й се бе успокоил до обикновено подсмърчане.
— Той ми дава от време на време пари за нуждаещи се колеги — каза после, — дава ми пълна свобода, и не мислите ли, че би било неуместно, ако ви предоставя тази малка сума като на нуждаещ се в момента колега?
— Аз действително съм нуждаещ се колега, не само за момента, а за най-малко половин година. Но, моля ви, кажете ми какво имате предвид под малка сума?
Тя се изкашля, издаде още едно О-о, което обаче остана без колоратурни извивки, и каза:
— Това най-често са помощи в конкретни случаи, когато някой почине, когато някой се разболее, когато някоя жена роди дете — искам да кажа, не става дума за постоянни помощи, а за тъй наречените еднократни помощи.
— В какъв размер? — попитах.
Тя не отговори веднага и се опитах да си я представя. Бях я виждал веднъж преди пет години, когато Мари успя да ме заведе на една опера. Госпожа Брозен изпълни партията на едно прелъстено от един граф селско момиче и аз се бях чудил на вкуса на баща ми. Тя бе личност със среден ръст, доста яка, явно руса и със задължително вълнуваща гръд, която стоеше до една селска къщурка, облегната на една каруца, накрая опряна на една вила, се стараеше с хубав, силен глас да даде израз на прости душевни вълнения.
— Ало? — извиках. — Ало?
— О — произнесе тя и този път отново успя да прибави, макар и с по-слаба колоратурност. — Въпросът ви е толкова директен.
— Това отговаря на моето положение — отвърнах аз.
Стана ми неудобно. Колкото по-дълго мълчеше, толкова по-малка щеше да е сумата, която щеше да назове.
— Е — каза накрая, — сумите се движат между десет и около трийсет марки.
— И ако си измислите някой колега, който е в особено тежко положение, да кажем, че е претърпял тежка катастрофа и за няколко месеца ще му дойдат добре по сто марки месечна помощ?
— Мили мой — каза тихо, — да не очаквате от мен да лъжа?
— Не — отговорих, — аз наистина имах катастрофа, и не сме ли в крайна сметка колеги? Хора на изкуството?
— Ще опитам — съгласи се, — но не знам, дали ще се хване.