— Какво? — извиках аз.
— Не знам, дали ще успея да представя нещата така, че да го убедят. Нямам много фантазия.
Това въобще не биваше да го казва, вече започвах да я смятам за най-глупавата жена, която съм срещал.
— А какво ще кажете — запитах аз, — ако се опитате да ми осигурите ангажимент, тук в театъра, второстепенни роли естествено, шаржове мога да играя добре.
— Не, не, мили мой Ханс — каза тя, — на мен и без това тази интригантска игра не ми харесва.
— Е, добре — съгласих се аз, — искам само още да ви кажа, че приемам и малки суми. Довиждане и много ви благодаря.
Затворих телефона, преди тя да може да допълни още нещо. Имах смътното усещане, че от този извор никога няма да потече. Тя беше много глупава. Тонът, с който каза „да се хване“, ме направи недоверчив. В края на краищата не беше невъзможно тези „помощи за нуждаещи се колеги“ просто да си ги пъхне в джоба. Беше ми жал за баща ми, бих му пожелал хубава и интелигентна любовница. Все още ми беше жал, че не му дадох възможност да ми направи едно кафе. Тази глупава патка сигурно щеше да се смее, тайно да поклаща глава като недоволна учителка, ако той отидеше в кухнята, за да направи кафе, а после да засияе лицемерно, да хвали кафето, както хвалят куче, когато е донесло нарочно хвърлен за това камък. Бях бесен, когато от телефона отидох до прозореца, отворих го и погледнах на улицата. Беше ме страх, че някой ден ще се наложи да се върна към предложението на Зомервилд. Изведнъж взех моята марка от джоба, хвърлих я на улицата и в същия миг съжалих, погледнах към нея, но не я видях, стори ми се, че чух как падна на покрива на минаващия трамвай. Взех сандвича от масата и го изядох, докато все още гледах надолу към улицата. Беше почти осем часа, вече почти два часа бях в Бон, бях разговарял по телефона с шест така наречени приятели, с майка ми и с баща ми и не притежавах нито една марка в повече, а една по-малко, отколкото имах при пристигането си. С удоволствие бих слязъл, за да си взема марката от улицата, но вече ставаше осем и половина, Лео можеше всеки момент да се обади или да дойде.
Мари се чувстваше добре, сега беше в Рим, в лоното на своята църква, и обмисляше какво да облече за аудиенцията при папата. Цюпфнер щеше да й набави една снимка на Жаклин Кенеди, трябваше да й купи испанска мантилия и воал, тъй като, по-точно погледнато, Мари сега бе почти нещо като „първа дама“ на германския католицизъм. Реших да отида в Рим и също да помоля папата за аудиенция. И в него имаше нещо от мъдър, стар клоун, а в края на краищата образът на Арлекин бе създаден в Бергамо, това щеше да се потвърди от Генехолм, който знаеше всичко. Щях да обясня на папата, че бракът ми с Мари не успя в гражданското, и щях да го помоля да види в мен противоположност на Хенрих Осми: той е бил полигамен и вярващ, а аз съм моногамен и невярващ. Щях да му разкажа колко надути и подли са „водещите“ германски католици и да не се оставя да бъде заблуден. Щях да му изпълня няколко номера, хубави леки неща като „Отиване на училище и връщане от училище“, но не и номера „Кардинал“, това би го обидило, защото самият той е бил кардинал, а бе последният, на когото бих искал да причиня болка.
Непрекъснато ставам жертва на фантазията си, толкова точно си представях моята аудиенция при папата, виждах се да коленича и като невярващ да го моля за благословията му, на вратата стоят швейцарските гвардейци и някакъв благосклонен, но все пак леко усмихнат монсеньор — едва ли не повярвах, че вече съм ходил при папата. Изпитвах дори изкушение да разкажа на Лео, че съм ходил при папата и съм бил приет дори на аудиенция. В този миг аз бях при папата, виждах неговата усмивка и чувах хубавия му селски глас, разправях му как местният шут от Бергамо станал Арлекин. По тези въпроси Лео е извънредно строг, постоянно ме нарича лъжец. Той винаги побеснява, когато го срещам и го питам „Спомняш ли си още как двамата с теб прерязахме онзи кол?“ Тогава той кресва: „Ние не сме прерязвали заедно никакъв кол!“ По един много дребнав, глупав начин е прав. Лео беше шест или седем годишен, аз осем или деветгодишен, когато той намери в конюшнята някакъв кол, останал от ограда, там бе намерил и един ръждясал трион и ме помоли двамата с него да разрежем с триона този кол. Попитах го защо ще разрязваме това глупаво дръвче, той не можа да ми обясни, на него чисто и просто му се режеше с трион, аз намерих, че е съвсем безсмислено, а Лео рева близо половин час — и след много време, след цели десет години, когато имахме час по немска литература при отец Вунибалд и разисквахме нещо за Лесинг, неочаквано, посред самия урок и без каквато и да било връзка с него, ми хрумна какво бе искал тогава Лео — чисто и просто беше искал да реже с трион. И в онзи миг, когато беше изпитвал това желание, бе искал да реже заедно с мен. Разбрах го неочаквано, след цели десет години, и изпитвах толкова интензивно неговата радост, неговото напрежение, неговото вълнение, всичко, което го бе вълнувало, че посред часа започнах да правя движения, като че ли режа с трион. Съзирах пред себе си Лео с румено от радост хлапашко лице, тиках към него ръждясалия трион, той го буташе към мен — докато накрая отец Вунибалд изведнъж ми дръпна косата и „ме върна в съзнание“. Оттогава наистина смятам, че ние с Лео сме рязали онзи кол — той обаче просто не може да разбере това. Лео е реалист. Днес не може вече да разбере, че дори някои неща, които изглеждат явна глупост, трябва да се, извършват незабавно. Дори и майка ми понякога има желания, които би искала да извърши в същата минута — да поиграе на карти край горящата камина или да запари в кухнята собственоръчно ябълков чай. Тя положително понякога изпитва желание да седне до прекрасно полираната маса от махагон и там да поиграе карти в щастлив семеен кръг. Но винаги, когато изпитваше такова желание, никой от нас не изпитваше подобно нещо, започваха сцени, суетене на „неразбрана майка“ и тя настояваше да изпълним нашия дълг на послушание, да изпълним четвъртата божа заповед, ала след това забелязваше, че подобно удоволствие ще бъде направо странно — да играе карти с деца, които участват в игра само от чувство на дълг — и се прибираше разплакана в своята стая. Понякога майка ми си служеше и с подкупи. Обещаваше, че ще ни даде нещо „много вкусно“ за пиене или за ядене — и тогава вечерта пак завършваше с обилни сълзи, с които ни бе дарявала толкова пъти. Тя просто не можеше да разбере, защо се съпротивявахме така упорито срещу игрите на карти — а нали в колодата бе изгорена седмицата и затова всяка игра на карти ни напомняше за Хенриета, но никой не й го казваше, а по-късно, когато си спомнях за нейните напразни опити да разиграва до запалената камина сцени на щастливо семейство, аз мислено играех с нея на карти, макар че игрите са твърде скучни, когато играят само двама. Действително играех с нея на „Шейсет и шест“ и на „Война“, пиех ябълков чай, дори подсладен с мед, а вдигнала полушеговито, полузаплашително показалец, тя ми подаваше дори и цигара, и при това някъде в другия край на стаята Лео свиреше своите етюди, докато всички ние, включително и прислужничките, знаехме, че татко беше при „оная жена“. По някакъв начин Мари бе открила тези „лъжи“, защото винаги ме поглеждаше със съмнение, когато й разказвах нещо, а онова момче в Оснабрюк дори го бях видял наистина. Понякога с мен се случва и точно обратното: онова, което съм видял в действителност, ми се струва неистинско, непреживяно. Както случаят, когато преди години отидох от Кьолн в Бон при групата на Мари, за да изнеса пред момичетата лекция за Дева Мария. Онова, което други наричат истински факт, на мен ми се струва до голяма степен фикция.