Веднъж преди две години той ме бе поканил на гости, за да се сдобрим. Но трябваше ли да му простя и това, че сирачето Георг загина при упражненията с противотанковата ръчна граната или това, че ме бе предал мене, десетгодишното момче поради пораженство и бе настоявал за строгост, за безпощадна строгост? Мари смяташе, че не би трябвало да отказвам една такава покана за сдобряване и ние купихме цветя и отидохме. Той имаше хубава вила почти в Айфел, красива жена и онова, което двамата гордо наричаха „единствено дете“. Жена му бе хубава по такъв начин, че човек не знае, дали е живо същество или само весела, добре изглеждаща кукла. През цялото време, докато седях до нея, се изкушавах да я хвана за ръцете или за раменете, или пък за краката, за да установя, дали все пак не бе кукла. Тя участваше в разговора само с два израза. „Ах, колко хубаво!“ и „Ах, колко ужасно!“. Отначало ми се видя скучна, но после бях омаян и й разказвах всякакви неща така, както се хвърля монета в автомат — само за да разбера как ще реагира. Когато й разказах, че баба ми е починала наскоро — което въобще не беше вярно, защото баба ми бе починала още преди дванайсет години, тя каза: „О, колко ужасно!“. Мисля, че когато някой почине, човек може да каже много глупости, но „О, колко ужасно!“, не. После й разказах, че някой си Хумело (който въобще не съществуваше, и когото набързо измислих, само за да пусна нещо положително в автомата), получил титлата почетен доктор, тя каза: „О, колко хубаво!“. А когато после й разказах, че брат ми Лео е преминал към католицизма, се поколеба за момент — и това колебание ми се видя почти като признак на живот, тя ме погледна с огромните си очи, безжизнени като на кукла, за да прецени към коя категория спадаше за мен това събитие, и каза: „Ужасно, нали?“, все пак бях успял да измъкна от нея друг вариант на отговорите й. Предложих й просто да премахне двете О-та, да казва само хубаво и ужасно. Тя се изкиска, сипа ми още аспержи и каза сериозно: „О, колко хубаво!“. Накрая тази вечер се запознахме и с „единственото дете“, едно петгодишно хлапе, което така, както си беше, можеше да участва в реклама по телевизията. Всичко както трябва — миене на зъбите, лека нощ, тате, лека нощ, майче, реверанс пред Мари и пред мен. Чудно ми беше, че от телевизията още не го бяха открили. По-късно, когато пиехме кафе и коняк пред камината, Херберт заговори за великото време, в което живеем. После донесе и шампанско, и стана патетичен. Помоли ме за прошка, дори коленичи пред мен, за да ме помоли за „светско опрощение на греховете“, както го нарече той, а аз бях готов да го ритна по задника, но вместо това взех от масата един нож за сирене и тържествено го провъзгласих за демократ. Жена му извика: „Ах, колко хубаво!“, и когато Херберт трогнат седна отново, аз произнесох реч за еврейските янки. Казах, че известно време са смятали, че името Шнир, моето име, произлиза от schnorren, което означава прося, но е доказано, че произхожда от Шнайдер, Шнидер, което означава шивач, и аз не съм нито евреин, нито янки, и — и тогава съвсем неочаквано заших на Херберт един шамар, защото си спомних, че беше принудил нашия съученик Гьотц Бухел да доказва арийския си произход и Гьотц доста се бе затруднил, защото майка му бе италианка от едно село в Южна Италия, а да се открие нещо за нейната майка там, което поне приблизително да доказва арийско потекло, се оказа невъзможно, още повече че селото, в което бе родена майката на Гьотц, по това време бе окупирано от еврейските янки. Тези седмици бях тежки и опасни за живота на госпожа Бухел и Гьотц, докато на учителя на Гьотц хрумна идеята да се обърне към специалиста по расови въпроси в Бонския университет за мнение като вещо лице. Той установи, че Гьотц бил „чист, но абсолютно чист от западна раса“, тогава Херберт Калик измисли друга глупост, че всички италианци били предатели и до края на войната Гьотц нямаше нито минута спокойствие. Спомних си това, докато се опитвах да произнеса речта за еврейските янки — просто зашлевих един в лицето на Калик, хвърлих чашата с шампанското в огъня на камината, след нея и ножа за сирене, издърпах Мари за ръката и излязохме. Там горе не можехме да хванем такси и трябваше да вървим доста пеша, докато стигнем спирката на автобуса. Мари плачеше и през цялото време повтаряше, че било нехристиянско и нечовешко от моя страна, но аз казах, че не съм християнин и още не съм отворил изповедалня. Тя ме попита и дали се съмнявам, че той, Херберт, е станал демократ, и аз казах: