— Ще разбереш, че всеки трябва да изпълни своя дълг, да прогони еврейските янки от нашата свещена германска земя.
Тя ми отправи такъв поглед, че ми стана страшно, после впи същия поглед и в Лео, и на мен ми се стори, че е готова и нас двамата да изпрати на бойното поле срещу еврейските янки.
— Нашата свещена германска земя — каза тя, — а те са навлезли чак до Айфел1.
Стана ми смешно, но избухнах в сълзи, захвърлих ножа за плодове и побягнах към моята стая. Беше ме страх, дори знаех защо, но не бих могъл да го изразя, и просто се вбесих, като си спомних за проклетите обелки от ябълка. Погледнах покритата с мръсен сняг германска земя в нашата градина, погледнах към Рейн, през плачещите върби към планината Зибен и целият този пейзаж ми се видя идиотски. Бях виждал няколко от тези „еврейски янки“. Откарваха ги с един камион от Венусберг надолу към Бон в един сборен пункт. Изглеждаха измръзнали, изплашени и млади, ако под евреи въобще можех да си представя нещо, то по-скоро бе нещо като италианците, които изглеждаха по-измръзнали от американците, прекалено изтощени, за да могат все още да се страхуват. Ритнах стола пред леглото си и тъй като той не падна, го ритнах още веднъж. Той най-после се преобърна и счупи на парчета стъклото на нощното ми шкафче. Хенриета със синя шапка и раница. Тя никога не се завърна и ние и до днес не знаем къде е погребана. След войната някой дойде при нас и ни съобщи, че е „загинала при Леверкузен“.
Тази загриженост за свещената германска земя е някак си комична, когато си представям, че голям дял от акциите на каменовъглената промишленост от две поколения насам е в ръцете на нашето семейство. От седемдесет години родът Шнир печели от копаенето, което свещената германска земя трябва да изтърпява: села, гори, замъци падат пред багерите като стените на Йерихон.
Едва след няколко дни научих на кого би могло да принадлежи авторското право за израза „еврейски янки“: на Херберт Калик, водачът на нашата група на хитлеровата младеж, на когото майка ми великодушно бе предоставила нашия парк, където щеше да ни обучава да боравим с противотанкови реактивни ръчни гранати. Осемгодишният ми брат Лео също участваше. Видях го да марширува на игрището за тенис с една такава граната на рамо и със сериозна физиономия, каквато могат да имат само децата. Спрях го и го попитах:
— Какво правиш?
А той каза с убийствено сериозно изражение:
— Ще стана върколак2, а ти няма ли да станеш?
— Ще стана — отвърнах и тръгнах с него покрай тенисната площадка към стрелбището, където Херберт Калик тъкмо разказваше историята за момчето, което на десет години вече получило железен кръст първа степен, някъде в далечна Силезия, където с противотанкови реактивни ръчни гранати унищожило три руски танка. Когато едното от момчетата попита как се е казвало това момче, аз казах:
— Глупак.
Херберт Калик позеленя и изрева:
— Мръсен пораженец!
Наведох се и хвърлих в лицето на Херберт шепа пепел. Всички се нахвърлиха върху мен, само Лео запази неутралитет, разплака се, но не ми помогна и обзет от страх, изкрещях в лицето на Херберт:
— Нацистка свиня!
Някъде бях прочел тези думи, струва ми се на бариерата на един жп прелез. Не знаех точно какво означават, но имах чувството, че тук са на място. Херберт Калик веднага прекъсна побоя и стана делови, той ме арестува, после ме затвориха е бараката при стрелбището сред мишени и указателни табели, докато Херберт не събра с барабан родителите ми, учителя Брюл и някакъв нацист. Аз ревях от яд, изпотъпках мишените и непрекъснато виках на момчетата, които ме охраняваха отвън.
— Нацистки свине такива!
След един час ме замъкнаха на разпит в нашия хол. Учителят Брюл едва се владееше. Той все повтаряше:
— Да се унищожат до корен, до корен да се унищожат! — и до днес не разбрах точно, дали говореше за физическо унищожаване или, така да се каже, за морално.
В най-близко време ще му пиша до педагогическия институт и ще го помоля за разяснение в името на историческата правда. Членът на нацистката партия, заместник-ръководителят на местната партийна организация Льовених, бе напълно разумен. Той постоянно повтаряше:
— Не забравяйте все пак, че момчето още няма и единайсет години — и понеже ми действаше почти успокояващо, аз дори му отговорих на въпроса откъде знам тези ужасни думи:
— Прочетох ги на бариерата на улица „Анаберг“.
— Не ти ли ги е казал някой — попита той, — искам да кажа, не си ги чул от някого, нали?
2
В древната тевтонска митология върколакът-вампир е патриотична фигура, борец против нашествениците в защита на родината. — Б.пр.