— Не, не, въобще не се съмнявам в това, напротив, но просто не го понасям и никога няма да мога да го понасям.
Отворих телефонния указател и потърсих номера на Калик. Бях в подходящо настроение да си поговоря с него по телефона. Спомних си, че по-късно го бях срещнал на един журфикс у нас, той ме погледна умоляващо, поклащайки глава, докато в същото време разговаряше с един равин за „еврейската духовност“. Беше ми жал за равина. Беше много възрастен мъж с бяла брада, много добродушен и по такъв начин безобиден, че ме обезпокои. Естествено Херберт разказваше на всеки, с когото се запознаеше, че е бил нацист и антисемит, но че „историята му отворила очите“. При това още в деня преди американците да влязат в Бон, той се бе упражнявал с момчетата в нашия парк и им бе казвал: „Щом видите първата еврейска свиня, веднага мятате върху нея това!“ На журфикса при майка ми най-много ме развълнува невинността на завърналите се емигранти. Те толкова се трогваха от цялото това разкаяние и гръмогласното признание в демокрация, че постоянно се стигаше до побратимявания и прегръдки. Не разбираха, че тайната на ужаса е в детайлите. Да съжаляваш за големи неща е съвсем лесно — политически грешки, прелюбодеяние, убийство, антисемитизъм — но кой прощава някому, кой разбира детайлите? Как Брюл и Херберт Калик погледнаха баща ми, когато сложи ръка на раменете ми, и как Херберт Калик, побеснял от гняв, удари с юмрук по масата, погледна ме с мъртвешките си очи и каза: „Строгост, безпощадна строгост“, или как хвана Гьотц Бухел за яката, изправи го пред класа, въпреки че учителят тихо протестираше, и каза: „Вижте го този — и ако той не е евреин!“ В главата си имах прекалено много моменти, прекалено много детайли, подробности, а очите на Херберт не се бяха променили. Стана ми страшно, когато го видях там при стария, малко глупав равин, който бе настроен така примирително, остави Херберт да му донесе един коктейл и да му наприказва за еврейската духовност. Емигрантите не знаят и това, че само малко нацисти бяха изпращани на фронта, загиваха почти само другите, Хуберт Книпс, който живееше в къщата до семейство Винекен, и Понтер Кремер, сина на хлебаря, тях изпращаха на фронта, въпреки че бяха водачи в хитлеровата младеж, защото „не проявявали политическа бдителност“, не участваха в цялото отвратително политическо следене и шпиониране. Калик никога нямаше да изпратят на фронта, той доносничеше, както доносничи и днес. Той е роден шпионин. Нещата съвсем не бяха такива, каквито вярваха емигрантите. Естествено те можеха да мислят само в категории като виновни и невинни — нацисти и ненацисти.
Окръжният ръководител на партията Киренхан идваше понякога в магазина при бащата на Мари, просто си взимаше пакет цигари от чекмеджето, без да оставя купони или пари, запалваше цигара, сядаше на тезгяха пред бащата на Мари и казваше:
— Е, Мартин, какво би било, ако те пъхнем в едно мило, мъничко, не толкова жестоко концлагерче?
Тогава бащата на Мари отговаряше:
— Свинята си остава свиня, а ти винаги си бил такъв.
Двамата се познаваха от шестгодишни. Киренхан се ядосваше и казваше:
— Мартин, не прекалявай, не отивай твърде далеч.
А бащата на Мари добавяше:
— Ще отида дори още по-далеч: изчезвай оттук.
Киренхан продължаваше:
— Ще се погрижа да отидеш не в някой мил, а в някой лош концлагер.
Така продължаваше до безкрайност и положително щяха да приберат бащата на Мари, ако гаулайтерът не бе сложил върху него „закрилящата си десница“ по причина, която никога не разбрахме. Естествено той не слагаше закрилящата си десница върху всички, не я сложи върху търговеца на кожи Маркс и върху комуниста Крупе. Те бяха убити. А гаулайтерът и днес е много добре, има си строителна фирма. Когато Мари един ден го срещна, той каза, че „не можел да се оплаче“. Бащата на Мари винаги ми доверяваше: „Колко ужасна беше тази история с нацизма, може да се измери само с факта, като си представиш, че дължа живота си на една свиня като гаулайтера и че трябва писмено да потвърдя, че му го дължа.“