Станало беше близо пет часа сутринта, когато изпратих Хайнрих до тях и през цялото време, докато пресичахме Еренфелд, той мърмореше, като сочеше различни врати: „Всички тия са мои овчици, мои овчици!“ После заядливата му икономка с восъчножълтите крака злобно избоботи: „Какво значи това?“ Прибрах се в къщи, изпрах тайно чаршафа със студена вода в банята.
Еренфелд, влакове с кафяви въглища, пране, проснато да съхне, забрана да се къпя и понякога падащи нощем покрай нашия прозорец пакети с боклук, също като слепи снаряди, чието заплашително свистене стихваше след шумното удряне в земята или понякога, когато черупките от яйца продължаваха да подскачат по камъните, шумът не преставаше така бързо.
Заради нас Хайнрих отново се спречка със своя свещеник, понеже искаше пари от благотворителната каса. Тогава аз отидох за втори път при Едгар Винекен, а Лео ни изпрати джобния си часовник да го заложим. Едгар измоли нещичко за нас от работническата взаимоспомагателна каса и така успяхме да платим поне лекарствата, таксито и половината от разноските по лечението.