Мислех за Мари, за монахинята, която прехвърляше зърната на броеницата, за думата „диагонал“, за кучето, за предизборните плакати, за автомобилното гробище — и за ръцете си, измръзнали от прането на чаршафа, — но не можех да се закълна, че всичко това е станало. Не можех да се закълна дори, че онзи човек от семинарията, в която учеше Лео, ми е разказвал как прахосва парите на църквата като води телефонни разговори с метеорологичната служба в Берлин, а при това бях чул тези неща с ушите си точно така, както мляскането и преглъщането му, докато лапаше своя крем карамел.
19
Без дълго да разсъждавам и без да зная какво щях да й кажа, избрах номера на Моника Силвс. Още не беше приклкючил първият звън, тя вдигна слушалката и каза:
— Ало?
Само от гласа й ми стана приятно. Той е разумен и силен. Аз казах:
— Обажда се Ханс, исках…
Но тя ме прекъсна:
— Ах, вие…
Не прозвуча обидно или неприятно, но ясно пролича, че не бе очаквала да се обадя аз, а някой друг. Може би бе очаквала да й се обади някоя приятелка или майка й — и все пак се почувствах обиден.
— Исках само да ви благодаря — казах аз. — Вие бяхте толкова мила.
Добре усещах аромата на парфюма й, Тайга, или как се наричаше там, бе прекалено тръпчив за нея.
— Толкова съжалявам — каза тя, — сигурно е тежко за вас.
Не знаех какво има предвид — критиката на Костерт, която явно бе чел цял Бон, или женитбата на Мари, или и двете.
— Мога ли да направя нещо за вас? — попита тя тихо.
— Да — отговорих, — бихте могла да дойдете тук и да облекчите душата ми, а и коляното ми, което доста се е подуло.
Тя мълчеше. Бях очаквал, че веднага ще каже да, беше ми страшно при мисълта, че действително можеше да дойде. Но тя каза само:
— Днес не мога, очаквам гости.
Трябваше да каже и кого очаква, поне да беше казала: една приятелка или един приятел. Думата гости ми подейства зле. Казах:
— Е, тогава утре, аз сигурно цяла седмица ще трябва да лежа.
— Мога ли нещо друго да направя за вас, искам да кажа, ако може да се уреди по телефона.
Каза го с глас, който ми вдъхна надежда, че все пак очакваше приятелка на гости.
— Да — отговорих, — можете да ми изсвирите мазурка в си бемол мажор опус 7 от Шопен.
Тя се засмя и каза:
— Какви идеи ви хрумват само.
Нейният глас за първи път ме накара да се поколебая в моногамията си.
— Не обичам много Шопен — добави после, — и го свиря лошо.
— Боже мой — казах аз, — няма значение. Имате ли нотите?
— Сигурно са тук някъде — отговори тя. — Един момент, моля.
Постави слушалката на масата и я чух как ходи из стаята. Минаха няколко минути, докато се върне, и аз си спомних, че Мари веднъж ми бе разказала, че дори някои светци имали приятелки. Естествено само духовно, но все пак духовното в цялата работа са им го дали тези жени. А аз нямах дори това.
Моника взе отново слушалката.
— Да — каза тя с въздишка, — ето ги мазурките.
— Моля ви — рекох аз, — изсвирете ми мазурката в си бемол мажор опус 7 номер 1.
— От години не съм свирила Шопен, трябва да се поупражня малко.
— Може би не искате вашият гост да чуе, че свирите Шопен.
— О — добави тя с усмивка, — нека спокойно да чуе.
— Зомервилд ли е? — попитах съвсем тихо, чух изненадания й възглас и продължих: — Ако е наистина той, ударете го с капака на рояла по главата.
— Той не е заслужил това — отговори тя. — Той много ви обича.
— Зная — съгласих се, — дори го вярвам, но предпочитам да имах смелостта да го убия.
— Ще се поупражня малко и ще ви изсвиря мазурката — каза тя бързо. — Ще ви се обадя.
— Да — отвърнах, но и двамата не затваряхме телефона.
Чувах дишането й, не знам колко дълго, но го чувах, после затвори. Аз бих държал още дълго слушалката в ръката си, за да чувам дишането й. Господи, поне дишането на една жена.
Въпреки че още ми беше тежко от боба, който изядох и това засилваше меланхолията ми, отидох в кухнята, отворих и втората консерва боб, изсипах съдържанието в тенджерата, в която бях стоплил и първата порция, и запалих газта. Хвърлих хартиения филтър с утайката от кафето в кофата за боклук, взех един чист филтър, сложих в него четири лъжички кафе, поставих да заври вода и се опитах да въдворя ред в кухнята. Хвърлих парцала върху локвата от кафе, а празните консервни кутии и черупките от яйцата в кофата. Мразя неразтребени стаи, но аз самият не мога да разтребвам. Отидох в хола, взех мръсните чаши, сложих ги в мивката. В жилището вече нямаше нищо неподредено и въпреки това не изглеждаше разтребено. Мари умееше толкова сръчно и бързо да придаде прибран вид на стаята, въпреки че не вършеше нищо видимо и забележимо. Сигурно се дължи на ръцете й. Мисълта за ръцете на Мари, само представата, че би могла да сложи ръцете си на раменете на Цюпфнер, увеличаваше меланхолията ми до отчаяние. Една жена може толкова много да изрази или да изиграе с ръцете си, че мъжките ръце ми изглеждат като залепени пънове. Мъжките ръце са за ръкостискане, за побоища, естествено за стреляне и за подписи. Стискане, биене, стреляне, подписване на безкасови чекове — това е всичко, което могат мъжките ръце, и естествено: да работят. Женските ръце почти вече не са ръце, все едно дали мажат масло на хляб или отместват коси от челото. Нито един теолог не е стигнал до тази идея — да произнесе проповед за женските ръце в евангелието: Вероника, Магдалена.