Мария и Марта — все женски ръце в евангелието които са проявявали нежност към Христос. Вместо това теолозите проповядват закони, разни принципи за ред, изкуство и държавна власт. А Христос, така да се каже, в личния си живот е бил заобиколен само от жени. Естествено се е нуждаел и от мъже, защото те като Калик имат отношение към властта, чувство за организация и всичките тези глупости. Той се е нуждаел от мъже така, както при пренасяне в ново жилище човек се нуждае от носачи за тежката работа, а Петър и Йоан са били толкова мили и любезни, че почти вече не са били мъже, докато Павел е бил толкова мъжествен, колкото е подобавало на един римлянин. У нас при всяка възможност ни четяха от библията, защото в нашия род бе пълно с пастори, но никой не бе говорил за жените в евангелието или за нещо толкова непонятно като неправедния мамон. И при католиците никой не искаше да говори за неправедния мамон, Кинкел и Зомервилд само се усмихваха смутено, когато ги заговарях за него — сякаш бяха хванали Христос в някаква неудобна грешка, а Фредебойл говореше, че този израз бил изхабен от историята. Него го смущавало „ирационалното“ в това, както той каза. Сякаш парите са нещо рационално. В ръцете на Мари дори парите губеха своята проблематичност, тя умееше по някакъв чудесен начин да борави с тях небрежно и същевременно много грижливо. Тъй като аз по принцип отричам чекове и други „платежни средства“, получавах хонорара си винаги в брой на масата и така нямаше нужда да плануваме никога за по-дълго от два, най-много три дни напред. Тя даваше пари почти на всеки, който й поискаше, понякога дори и на такива, които въобще не й искаха, но за които в процеса на разговора се разбираше, че имат нужда от пари. На един келнер в Гьотинген плати зимното палто за момченцето му, което ходеше на училище, постоянно даваше пари на безпомощни, във влаковете плащаше разликите в билетите на по погрешка качили се в първа класа баби, които пътуваха за погребение. Има безброй баби, които пътуват във влаковете за погребения на деца, внуци, снахи и зетьове и — понякога естествено кокетираха с известна бабешка безпомощност — с мъка се предвижваха с куфари и пакети, пълни със салами, сланина и сладкиши и накрая ги пускаха изтощени в първокласните купета. Тогава Мари ме караше да кача горе тежките куфари и пакети, въпреки че всеки в купето знаеше, че бабичката имаше билет за втора класа. После тя излизаше в коридора и „оправяше“ работата с кондуктора преди да обърнат внимание на бабичката за грешката й. Мари винаги питаше преди това докъде ще пътува и кой е починал, за да може да плати колкото трябва. Коментарите на бабичките най-често се състояха от любезните думи: „Младежта съвсем не е толкова лоша, колкото я представят“, а хонорарът ни беше огромни сандвичи с шунка. Особено между Дортмунд и Хановер — така ми се струваше винаги — всекидневно пътуваха безброй бабички за погребение. Мари винаги се срамуваше, че ние пътувахме първа класа и би й било непоносимо, ако изхвърлят някого от нашето купе, само защото си беше купил билет за втора класа. Тя имаше неизчерпаемо търпение да изслушва подробните описания на роднинските отношения и да разглежда снимки на съвсем чужди хора. Веднъж седяхме цели два часа до една стара селянка от Бюкебург, която имаше двайсет и три внучета и носеше снимка на всяко, изслушахме двайсет и три биографии, видяхме двайсет и три снимки на млади мъже и жени, и всички бяха постигнали нещо — градски инспектор в Мюнстер или омъжена за началник на железопътна станция, ръководител на дъскорезница, а друг пък беше „на ръководна длъжност в онази партия, дето все я избираме — нали знаете“, а за трети, който бил в армията, тя твърдеше, че „бил винаги за сигурното“. Мари винаги потъваше изцяло в тези истории, намираше ги страшно интересни и говореше за „истинския живот“, а мен ме уморяваше елементът на повторението. Между Дортмунд и Хановер имаше толкова много баби, чиито внуци бяха помощник-началници на гари и чиито съпруги бяха починали преждевременно, защото „днешните жени не искат да раждат всички деца — това е то.“ Мари можеше да бъде много мила и любезна към стари и нуждаещи се от помощ хора, помагаше им при всяка възможност и когато трябваше да телефонират. Веднъж й казах, че трябва да отиде в жп мисията за помощ, а тя каза малко обидено: „Защо не?“ Аз не го мислех за нещо лошо или пренебрежително. Сега тя беше в един вид жп мисия за помощ, мисля, че Цюпфнер се е оженил за нея, за да я „спаси“, а тя се бе омъжила за него, за да „спаси“ него, и аз не бях сигурен, дали той щеше да й позволи да плаща от неговите пари разликите в билетите на разни бабички във влака. Сигурно не беше стиснат, но по един такъв пресилен начин непретенциозен като Лео. Не беше непретенциозен като Франциск Азиски, който е можел да си представя потребностите на другите хора, въпреки че той самият е нямал никакви потребности. Представата, че Мари сега носеше в чантата си парите на Цюпфнер, ми бе непоносима, както думите меден месец и идеята, че бих могъл да се боря за Мари. Боренето може да е само физическо. Дори като лошо трениран клоун, аз превъзхождах и Цюпфнер, и Зомервилд. Още преди да застанат в позиция, вече три пъти ще съм се преметнал, ще ги спипам отзад, ще ги просна по гръб и ще ги притисна здравата. Или те ще очакват да се бия с тях по всички правила? От тях можеха да се очакват такива перверзни варианти на сагата за нибелунгите. Или имаха предвид духовна битка? Не се страхувах от тях. Тогава защо не разрешаваха на Мари да отговаря на писмата ми, които всъщност известяваха един вид духовна битка? Те използваха думи като сватбено пътешествие и меден месец и искаха да ме нарекат циничен, тези лицемери. Те трябваше само да чуят какво си разказват келнерите и камериерките за медените месеци и сватбените пътешествия. За това си приказват всички нещастници във влака, в хотела, където и да се повят, зад гърба им се шушука „меден месец“, и всяко дете знае, че постоянно вършат оная работа. Кой сваля чаршафите от леглото и ги пере? Когато Мари слага ръце на раменете на Цюпфнер, трябва да си спомни как бях топлил леденостудените й ръце под мишниците си.