Всичко докосваш с тези ръце, които изпраха чаршафите, които бях стоплил под мишниците си — грамофона, плочата, мембраната, копчето, чашата, хляба, детската косичка, детското одеялце, ракетата за тенис. „Защо всъщност не ходиш вече на тенис?“ Повдигане на рамене. Нямаш желание, просто нямаш желание. Тенисът е толкова полезен за жени на политици и ръководни католици. Не, не, понятията още не са толкова идентични. Прави фигурата стройна, еластична и привлекателна. „А Ф. толкова обича да играе с теб тенис. Не го ли харесваш?“ Напротив. Той е толкова сърдечен. Да, да, казват, че станал министър с „лакти и зъби“. Смятат го за мошеник, интригант и въпреки това неговата симпатия към Хериберт е искрена: корумпираните и бруталните понякога харесват съвестни и неподкупни. Колко трогателно коректно бе построена къщата на Хериберт: без извънредни кредити, без „помощи“ от опитни в строителството партийни и църковни приятели. Само, тъй като бе поискал „високо място“, трябваше да доплати известна сума, което той „само по себе си“ смяташе за корупция. Но точно това високо място сега се оказва неподходящо.
Който строи на склон, може да направи градината си в долната или в горната част на двора. Хериберт е избрал долната част — а това ще бъде неприятно, когато малката Мари започне да играе с топка. Топките постоянно ще се търкулват до съседския жив плет, понякога ще прелитат в съседния двор, ще прекършват клонки, цветя, ще мачкат нежни скъпоценни мъхове и после ще се налагат пресилени извинения. „Как може човек да се сърди на такова прелестно малко момиченце?“ Не може. В звънките гласове звучи престорена веселост, изкривените от диети за отслабване уста, изпънатите вратове с напрегнати мускули излъчват любезност, когато всъщност само страшна караница с най-остри ругатни би донесла облекчение. Но всичко се преглъща, заглажда се с фалшива добросъседска приветливост, докато веднъж през тиха лятна вечер зад заключени врати и спуснати пердета започнат да хвърлят чинии от най-скъпите сервизи по призраците на неродени деца: „Аз исках да си имаме — ти, ти не искаше.“ Изящните сервизи не звънтят благородно, когато биват запратени в стената на кухнята. Нагоре по склона вече вие сирената на „Бърза помощ“. Пречупени минзухари, смачкани мъхове, детски ръчички търкалят към каменното възвишение мъничка топчица, виеща сирена възвестява необявена война. Ах, да бяхме засадили градината в горния край на двора.
Телефонният звън ме стресна. Вдигнах слушалката, изчервих се, бях забравил Моника Силвс. Тя каза:
— Ало, Ханс?
Аз казах:
— Да — но още не знаех защо се обажда.
Едва когато добави:
— Сигурно ще се разочаровате — си спомних за мазурката.
Сега нямаше връщане, не можех да кажа „отказвам се“, трябваше да изтърпя тази ужасна мазурка. Чух как Моника слага слушалката на рояла, как започна да свири, свиреше прекрасно, звукът бе изключителен, но докато тя свиреше, аз заплаках от мъка. Не биваше да се опитвам да повтарям този миг: когато се върнах от Мари и Лео свиреше тази мазурка. Миговете не могат да се повтарят, не могат да се споделят. Както и онази есенна вечер в нашия парк, когато Едгар Винекен пробяга 100 метра за 10 секунди и една десета. Със собствените си ръце бях засякъл хронометъра, със собствените си ръце бях измерил и разстоянието, и онази вечер той го взе за 10 секунди и една десета. Едгар бе в отлична форма и с отличен дух, но, разбира се, никой не ни повярва. Наша грешка бе, че изобщо заговорихме за това и искахме да удължим този миг. Трябваше да бъдем доволни, че си знаем, че наистина бяхме постигнали 10 секунди и една десета. След това той, разбира се, продължи да тича и все за 10 секунди и 9 десети и 11 секунди, и никой не ни повярва, всички се смееха. За подобни мигове не бива дори да се говори, а да искаш да се повтарят, е просто самоубийство. Нещо като самоубийство бе и това, че сега по телефона слушах Моника, която свиреше тази мазурка. Съществуват известни обредни мигове, които сами по себе си изискват повторение, както когато госпожа Винекен режеше хляба, но аз бях поискал да повторя и този миг с Мари, като веднъж я помолих да нареже хляба така, както го режеше госпожа Винекен. Кухнята на едно работническо жилище не е хотелска стая, а Мари не беше госпожа Винекен — ножът се изплъзна, тя си поряза лявата ръка над лакътя и това преживяване ни струваше три седмици лечение. Толкова отвратителна може да бъде сантименталността. Човек трябва да преживява мигове, но никога не бива да ги повтаря.
От мъка дори не можех вече да плача, когато Моника свърши с мазурката. Тя като че ли бе доловила това. Щом застана до телефона, само тихичко промълви: