— Е, видяхте ли.
Отговорих:
— Грешката беше моя, не ваша, извинете ме.
Чувствах се, сякаш вече се валях в канавката мъртво пиян и вонящ, цял залян с бълвоч, устата ми пълна с отвратителни ругатни, а на всичкото отгоре съм накарал някого да ме фотографира и да занесе снимката ми на Моника.
— Мога ли пак да ви се обадя? — попитах тихо. — След няколко дни може би. Имам само едно обяснение за отвратителното си поведение, толкова ми е зле, че не мога да го опиша.
Не чувах нищо, само дишането й за няколко секунди, после тя каза:
— Аз заминавам за четиринайсет дни.
— Къде?
— На семинарни занимания — отговори, — и малко ще рисувам.
— Кога ще дойдете при мен — попитах, — и ще ми направите омлет с гъби и една от вашите хубави салати?
— Не мога да дойда — каза, — сега не мога.
— А по-късно? — попитах.
— Ще дойда — отговори тя. Чух още, че плачеше, после затвори телефона.
20
Мислех, че трябва да се изкъпя, толкова мръсен се чувствах, и си мислех, че сигурно смърдя, както е смърдял Лазар — но аз бях съвсем чист и не миришех. Допълзях в кухнята, изгасих газта под боба, под водата, върнах се в хола, вдигнах бутилката с коняк до устата си — нищо не помагаше. Дори телефонният звън не ме извади от апатията ми. Вдигнах слушалката:
— Да?
А Сабина Емондс каза:
— Ханс, какви ги вършиш?
Аз мълчах, а тя продължи:
— Изпращаш телеграми. Толкова си драматичен. Наистина ли е толкова лошо?
— Достатъчно лошо — отвърнах вяло.
— Бях на разходка с децата — каза тя, — а Карл замина за една седмица, отиде на екскурзия с учениците от неговия клас и трябваше да извикам някой да стои при децата, за да мога да ти се обадя.
Гласът й звучеше възбудено, и малко раздразнено, както звучи винаги. Не намерих сили да я помоля за пари. Откакто се ожени, Карл се бореше за своя екзистенц минимум, имаше три деца, когато се скарахме, а четвъртото тогава бе на път, но аз нямах смелостта да попитам Сабина, дали междувременно се е родило. В тяхното жилище постоянно съществуваше тази потисната раздразнителност, навсякъде се търкаляха проклетите му тефтерчета, в които правеше сметките си как да се оправи със своята заплата, а когато бях сам с него, Карл ставаше по един отвратителен начин „прям“ и започваше своите разговори между мъже, за раждане на деца, започваше да упреква църквата (точно пред мен) и винаги се стигаше до такъв момент, когато ме поглеждаше като виещо куче, и точно тогава винаги влизаше Сабина, поглеждаше го огорчена, защото пак беше бременна. За мен едва ли имаше нещо по-неприятно от това, когато една жена поглежда мъжа си огорчено, защото е бременна. Накрая и двамата седяха и плачеха, защото наистина се обичаха. Някъде в дъното децата вдигаха шум, преобръщаха гърнета, хвърляха мокри парцали върху съвсем новите тапети, докато Карл винаги говори за „дисциплина, дисциплина“ и за „абсолютно, безусловно послушание“, и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да отида в детската стая и да направя на децата няколко смешки, за да ги успокоя, но това никога не ги успокояваше, те крещяха от удоволствие, искаха да ми подражават, накрая всеки от нас сядаше, взел по едно дете на коляното, и на децата се позволяваше да си пийнат от виното в нашите чаши. Карл и Сабина започваха да говорят за книги и календари, в които можело да се види кога жените забременяват. А при това те непрекъснато раждаха нови деца и никога не им идваше наум, че тези приказки много измъчваха Мари и най-вече мене, защото ние нямахме деца. После, когато се понапиеше, Карл започваше да ругае Рим, да праща непочтителни благопожелания на главите на кардиналите и на душите на папите, а гротескното бе, че точно аз започвах да защитавам папата. Мари разбираше тези неща много по-добре и разясняваше на Карл и Сабина, че тези в Рим не можели да подходят към въпроса по друг начин. Накрая двамата се развеселяваха и се поглеждаха, сякаш искаха да кажат: Ах, вие — вие правите сигурно нещо много рафинирано, че нямате деца, и всичко приключваше с това, че едно от преуморените деца взимаше чашата от ръката на Мари, мен, Карл или Сабина и изливаше виното върху тетрадките с класните работи, които винаги бяха натрупани на бюрото на Карл. Това, разбира се, бе неприятно за Карл, който постоянно говореше на децата за дисциплина и ред, а после трябваше да им върне тетрадките с петна от вино. Стигаше се до бой, плач и като ни хвърлеше един поглед, който казваше „Ах, вие, мъже!“, Сабина отиваше с Мари в кухнята, за да направи кафе, и сигурно там си провеждаха женски разговор — нещо, което е толкова мъчително за Мари, колкото за мен разговора между мъже. Останех ли насаме с Карл, той отново започваше да говори за пари, с някакъв упрек, сякаш искаше да каже: говоря с теб за това, защото си симпатичен тип, но нищо не „разбираш“.