Въздъхнах и казах:
— Сабина, аз съм напълно съсипан, професионално, душевно, физически, финансово… аз съм…
— Ако наистина си гладен — каза тя, — знаеш къде на печката винаги има за теб тенджерка със супа.
Мълчах, бях трогнат, звучеше толкова искрено и същевременно сухо.
— Чуваш ли ме? — попита тя.
— Чувам те — отговорих, — и най-късно утре на обяд ще дойда и ще изям моята тенджерка със супа. И ако пак ви трябва някой да пази децата, аз, аз… — запънах се.
Не можех това, което винаги съм правил безплатно, сега да им го предложа срещу пари, а си спомних и идиотската история с яйцето, което дадох на Грегор. Сабина се засмя и каза:
— Е, кажи го де.
Казах:
— Искам да кажа, ако бихте могли да ме препоръчате на познати, имам телефон, и ще го правя толкова евтино, колкото и всеки друг.
Тя замълча и много добре разбрах, че беше потресена.
— Знаеш ли — добави после, — не мога да говоря повече, но ми кажи какво се е случило.
Явно бе единствената в Бон, която не беше чела критиката на Костерт, а и се сетих, че въобще не можеше да знае какво се беше случило между Мари и мен. Не познаваше никого от тази среда.
— Сабина — казах аз, — Мари ме напусна и се омъжи за някой си Цюпфнер.
— Боже господи — извика тя, — не може да бъде.
— Може — отговорих й.
Тя замълча и аз чух как на вратата на телефонната кабина се затропа. Сигурно някой идиот, който искаше да съобщи на своя партньор по скат как може да спечели сам купа без три.
— Трябваше да се ожениш за нея — рече тихо Сабина тихо. — Искам да кажа… ах, ти знаеш какво искам да кажа.
— Знам — отговорих, — аз исках, но тогава се оказа, че трябва онзи проклет документ от гражданското и че трябва да подпиша, разбираш ли, трябваше да подпиша, че ще възпитавам децата в католическа вяра.
— Но женитбата не е пропаднала само затова? — попита тя.
Чукането по вратата на телефонната кабина стана по-силно.
— Не знам — отговорих. — Това беше поводът, но имаше и много други неща, което не разбирам. Затвори сега, Сабинче, иначе онзи побеснял германец на вратата ще те убие. В тази страна гъмжи от злодеи.
— Трябва да ми обещаеш, че ще дойдеш — каза тя, — и не забравяй, че твоята супичка ще те чака цял ден на печката.
Чух, че гласът й заглъхна и тя зашепна:
— Колко подло, колко подло — но в объркването си явно бе забравила да сложи слушалката на вилката, а я бе оставила на поличката, на която е телефонният указател. Чух онзи тип да казва:
— Най-после.
Но Сабина изглежда си бе тръгнала. Изкрещях в телефонната слушалка:
— Помощ, помощ!
Изкрещях го с толкова остър, висок глас, че онзи тип се хвана, взе слушалката и каза:
— Мога ли да направя нещо за вас?
Гласът му звучеше сериозно, невъзмутимо, много мъжествено и аз можах да помириша, че беше ял нещо кисело, маринована херинга или нещо подобно.
— Ало, ало — каза той. А аз се обадих:
— Вие германец ли сте, по принцип говоря само с германци.
— Това е добър принцип — отговори той. — Какво ви е?
— Безпокоя се за ХДС — отговорих му. — И вие ли ще гласувате за ХДС?
— Естествено — отговори той обиден.
А аз казах:
— Тогава съм спокоен — и затворих телефона.
21
Трябваше истински да обидя този тип, да го попитам, дали е изнасилил собствената си жена, дали е спечелил на скат и дали в службата е провел задължителния двучасов разговор за войната. Той имаше глас на истински съпруг и на откровен германски човек, а неговото „Е, най-после“ прозвуча като „Прицелете се!“. Гласът на Сабина Емондс малко ме поутеши, бе прозвучал малко раздразнен, дори изнервен, но аз знаех, че тя намираше постъпката на Мари наистина подла и тенджерката със супа щеше винаги да стои за мен на печката. Тя готвеше много хубаво и когато не беше бременна и не хвърляше постоянно своите погледи „ах, вие, мъже“, бе много весела и по един много по-симпатичен начин католичка, отколкото Карл, който бе запазил странните си възгледи на семинарист за „шестата божа заповед“. Изпълнените с упрек погледи на Сабина се отнасяха действително за целия пол, само когато погледнеше Карл, виновника за нейното състояние, те добиваха особено мрачни, почти буреносни отсенки. Най-често аз се опитвах да отклоня Сабина, като изпълнявах някои от моите номера, тя се разсмиваше, смееше се дълго и сърдечно, докато започнеше да се смее със сълзи, после оставаше най-често така със сълзите и усмивката й изчезваше… Мари трябваше да я изведе, докато Карл оставаше при мен с мрачно, виновно изражение и накрая започваше от отчаяние да преглежда тетрадките. Понякога му помагах като отбелязвах с червено грешките, но той никога не ми се доверяваше, преглеждаше всичко още веднъж и всеки път се ядосваше, когато не бях пропуснал нищо и бях ги отбелязал точно. Той въобще не можеше да си представи, че аз щях да свърша такава работа съвсем почтено и като него. Проблемът на Карл е само паричен. Ако Карл Емондс имаше апартамент със седем стаи, лесно щеше да избягва раздразнителността и нервността. Веднъж бях спорил с Кинкел за неговото понятие „екзистенц минимум“. Кинкел минаваше за един от гениалните специалисти по такива теми и той бе, мисля, оня, който беше изчислил екзистенц минимума на сам човек в голям град, без да се смята наемът, на осемдесет и четири, по-късно на осемдесет и шест марки. Аз изобщо не използвах срещу него довода, че самият той, ако се съдеше по отвратителния анекдот, който ни беше разказал, явно смяташе, че неговият екзистенц минимум трябва да е трийсет и пет пъти по-висок. Подобни доводи минават за прекалено лични и безвкусни, но безвкусното всъщност се състои в това, че такъв един като него пресмята чуждите екзистенц минимуми. В тази сума от осемдесет и шест марки влиза дори и сметката за културни потребности: по всяка вероятност кино или вестници. И когато запитах Кинкел, дали те очакват, че въпросните лица ще видят за тези пари някой наистина хубав филм, нещо облагородяващо, той побесня. А когато го попитах какво се разбира под точката „Подновяване на бельото“, дали министерството няма допълнително да наеме някой добродушен старик, който да търчи непрекъснато из цял Бон, за да установява колко време е необходимо за износването на неговите долни гащи, тогава съпругата на Кинкел заяви, че съм заразен от опасен субективизъм, а аз й казах, че все още мога да си представя нещо, когато комунистите започват да планират, с образцови обеди, време на износване на носните кърпи и тези глупости, в края на краищата комунистите не биха имали лицемерното алиби свръх-природа, но че християни като нейния мъж се съгласяват с такава самонадеяна лудост, намирах за невероятно — тогава тя каза, че съм бил пълен материалист и съм нямал разбиране за жертва, страдание, съдба, величие на бедността. При Карл Емондс никога не съм забелязвал жертвоготовност, страдание, съдба, величие на бедността. Той печели съвсем добре, и всичко, което се забелязваше от съдба и величие, бе една постоянна раздразнителност, защото можеше да изчисли, че никога няма да може да плати едно подходящо за него жилище. Стана ли ми ясно, че точно Карл Емондс беше единственият, когото можех да помоля за пари, моето положение ми се изясни. Аз не притежавах вече нито пфениг.