— Не — отвърнах.
— Момчето не знае какво говори — каза баща ми и сложи ръка на рамото ми.
Брюл изгледа свирепо баща ми, после погледна изплашено към Херберт Калик. Явно жестът на баща ми се изтълкува като проява на голяма симпатия. Майка ми каза с нежния си, глупав глас:
— Та той не знае какво върши, не знае — иначе би трябвало да се откажа от него.
— Откажи се, де! — казах аз.
Всичко това се разиграваше в нашия огромен хол с помпозните, байцани в тъмно дъбови мебели, с ловните трофеи на дядо върху широката дъбова лавица, с големите бирени чаши и с тежките библиотечни шкафове с кристални витрини. Чувах стрелбата горе в Айфел, едва на двайсет километра от нас, понякога чувах дори и картечница. Херберт Калик, блед, рус, с фанатично лице, действащ като някакъв прокурор, барабанеше непрекъснато с кокалестите си пръсти по масата и настояваше:
— Строгост, строгост, безпощадна строгост.
Бях осъден под надзора на Херберт да изкопая в градината един противотанков окоп и още следобед аз се залових да ровя германската земя, следвайки традициите на семейство Шнир, макар и със собствени ръце, което противоречеше на тези традиции. Изкопах окопа напреко през любимата на дядо леха с рози, точно към копието на Аполон от Белведере и вече се радвах на мига, когато мраморната статуя щеше да се събори, победена от моето ентусиазирано ровене; но се радвах прекалено рано; тя бе съборена от едно малко, луничаво момченце, което се казваше Георг. То само се хвърли във въздуха заедно с Аполон с една противотанкова ръчна граната, която бе взривило по погрешка. Коментарът на Херберт Калик за този нещастен случай бе лаконичен.
— За щастие Георг бе сирак.
5
Потърсих в телефонния указател номерата на всички, с които щеше да се наложи да говоря. Вляво написах едно под друго имената на тези, от които можех да измъкна малко пари: Карл Емондс, Хайнрих Белен, и двамата мои съученици, единият следваше теология, сега учител, другият помощник свещеник, после Бела Брозен, любовницата на баща ми — а отдясно останалите, които само в краен случай щях да моля за пари: родителите ми, Лео (когото можех да помоля за пари, но той никога нямаше, всичко изхарчваше), членовете на кръжока: Кинкел, Фредебойл, Блотерт, Зомервилд, между тези две колонки имена — Моника Силвс, около чието име нарисувах красива фльонга. На Карл Емондс трябваше да изпратя телеграма и да го помоля да ми се обади по телефона. Той нямаше телефон. Предпочитах да се обадя първо на Моника, но трябваше да й се обадя най-накрая — нашите отношения са в един стадий, в който би било неучтиво както физически, — така и метафизически да я пренебрегна. В това отношение бях в ужасно положение — моногамен по природа, откакто Мари избяга от мен в „метафизически ужас“, както го наричаше тя, аз живеех против волята си, но все пак съвсем естествено — в безбрачие.
Действително в Бохум аз повече или по-малко се подхлъзнах нарочно и паднах на коляното си, за да прекъсна започнатото турне и да замина за Бон. Почти непоносимо страдах от това, което в религиозните й книги на Мари погрешно се нарича „плътски желания“. Само като си представя, че Мари прави с Цюпфнер това нещо, което трябваше да прави само с мен, меланхолията ми стига до отчаяние. Дълго се колебах, докато намерих и телефона на Цюпфнер и го записах в колонката на онези, от които не възнамерявах да искам пари. Мари би ми дала пари, веднага, дори всичко, каквото притежава, и би дошла при мен, да ме подкрепи, особено ако научеше каква серия от неудачи ме бе постигнала, но нямаше да дойде сама. Шест години са дълго време и нейното място не бе в къщата на Цюпфнер, нито на неговата маса, не и в неговото легло. Дори бях готов да се боря за нея, въпреки че думата „боря“ в мен буди само физически представи, значи нещо смешно — сбиване с Цюпфнер. Мари за мен не беше още толкова мъртва, както майка ми бе мъртва за мен. Струва ми се, че живите са мъртви, а мъртвите живеят, но не така, както вярват християните и католиците. За мен момче като този Георг, който се взриви с противотанковата граната, е по-жив от майка ми. Все още виждам пред себе си луничавото, непохватно момче на ливадата пред Аполон и чувам Херберт Калик да крещи: „Не така, не така“, чувам експлозията, само няколко писъка, след това коментара на Калик: „За късмет Георг беше сирак“, а половин час по-късно на вечеря на онази маса, на която седяха да ме съдят, майка ми каза на Лео: „Един ден ти ще правиш това по-добре от това глупаво момче, нали!“ Лео кима, баща ми поглежда към мен, но не намира утеха в очите на десетгодишния си син.
Майка ми от години е председател на централния комитет на дружествата за помиряване на расовите противоречия, тя отива в дома Ане Франк, понякога дори ходи до Америка и държи пред американски женски клубове речи за разкаянието на германската младеж с все още нежния си, безобиден глас, с който вероятно е казала на прощаване на Хенриета: „На добър час, дете.“ Този глас можех да чувам по всяко време по телефона, а гласа на Хенриета — вече никога. Тя имаше необичайно плътен глас и звънлив смях. Веднъж, посред игра на тенис, тя изпусна ракетата си, остана неподвижна на мястото си и се загледа замечтано в небето, друг път, по време на ядене, изпусна лъжицата си в супата, майка ми се разкрещя, завайка се за петната по роклята и покривката. Хенриета въобще не я чуваше и когато дойде отново на себе си, само взе лъжицата от супената чиния, избърса я в салфетката и продължи да се храни, когато изпадна за трети път в това състояние, по време на игра на карти край камината, майка ми наистина се вбеси. Тя изкрещя: „Това проклето мечтаене“, а Хенриета я погледна и каза спокойно: „Какво има, просто вече не ми се играе“ и хвърли в огъня на камината картите, които бяха в ръката й. Майка ми извади картите от огъня, при което си изгори пръстите, но ги спаси с изключение на една седмица купа — обявената боя, и ние вече никога не можахме да играем карти без да си спомняме за Хенриета, въпреки че майка ми се опитваше да се държи, „сякаш нищо не се бе случвало“. Тя не е злонамерена, само по един непонятен начин глупава — и пестелива. Тя не позволи да се купи ново тесте карти, а аз дори допускам, че обгорената карта все още е в тестето карти и не й напомня нищо, когато попадне в ръката й при редене на пасианс. Много бих искал да се обадя по телефона на Хенриета, но теолозите още не са открили начин за подобна връзка. Потърсих в указателя номера на родителите ми, който все забравям: Шнир Алфонс, Д-р х.к.3, Генерален директор. Това Д-р х.к. бе ново за мен. Докато избирах номера, мислено си отивах у дома, надолу по Кобленцер щрасе, по алеята Еберт, а оттам свих наляво към Рейн. Пеша, почти за половин час. Вече чух гласа на прислужницата: