22
Знаех също, че няма да направя всичко това: да отида в Рим и да говоря с папата или утре следобед на журфикса на майка ми да крада цигари и пури и да си напълня джобовете с лешници. Нямах вече дори силата да вярвам в това, както че с Лео бяхме прерязали онзи кол. Всеки опит да завържа отново конците на марионетката и да се изтегля за тях, бе обречен на неуспех. Все някога щях да стигна дотам да издоя Кинкел, а също и Зомервилд, и дори този садист Фредебойл, който сигурно щеше да размахне под носа ми една монета от пет марки и щеше да ме принуди да скоча, за да я взема. Щях да се радвам, ако Моника Силвс ме поканеше на кафе, не защото бе Моника Силвс, а заради безплатното кафе. Щях да се обадя още веднъж на тъпата Бела Брозен, щях да й се подмажа и да й кажа, че няма вече да питам за размера на сумата, че всяка, всяка сума ще е добре дошла за мен, един ден щях да отида при Зомервилд, да му покажа „убедително“, че се разкайвам, че съм разбрал всичко и съм узрял да приема тяхното вероизповедание, и тогава щеше да дойде най-лошото — инсценирано от Зомервилд одобряване с Мари и Цюпфнер, но ако приемех католицизма, баща ми сигурно вече нищо няма да направи за мен. За него този факт щеше да бъде най-ужасното нещо. Трябваше да обмисля нещата — за мен изборът не беше между червено и черно, а между тъмнокафяво и черно — кафявите въглища или църквата. Щях да стана това, което всички отдавна очакваха от мен — мъж, зрял, вече не субективен, а обективен и готов да изиграе един истински скат в мъжкия клуб. Имах още няколко възможности: Лео, Хайнрих Белен, дядо, Цонерер, който щеше да направи от мен сладникав китарист и щях да пея: „Когато вятърът играе с косите ти, знам, че си моя ти.“ Бях пял това веднъж на Мари и тя си запуши ушите и ми каза, че го намира отвратително. Накрая щях да направя и последното — да отида при комунистите и да им представя всичките си номера, които те щяха така хубаво да окачествят като антикапиталистически.