Веднъж действително отидох и се срещнах с някакъв културен деец в Ерфурт. Посрещнаха ме на гарата с блясък, огромни букети цветя, а след това в хотела имаше пъстърва, черен хайвер и огромни количества полузамръзнало шампанско. После ни попитаха какво искаме да видим в Ерфурт. Аз казах, че искам да видя мястото, където Лутер е държал докторския си диспут, а Мари каза, че била чула, че в Ерфурт имало католически-теологичен факултет, тя се интересувала от религиозния живот. Те направиха кисели физиономии, но не можеха да променят нищо и стана много неудобно — за културните деятели, за теолозите и за нас. Теолозите сигурно мислеха, че имаме нещо общо с тези идиоти и никой не говори открито с Мари, дори и когато тя разговаря по въпросите за вярата с един професор. Той някак разбра, че Мари не е истински омъжена за мен. Попита я пред функционерите: „Но вие наистина ли сте католичка?“ и тя се изчерви и каза: „Да, дори и като живея в грях, си оставам католичка.“ Стана отвратително, когато забелязахме, че и на функционерите не им хареса нашия съвместен живот без брак и щом после се върнахме в хотела да пием кафе, един от функционерите започна да говори, че имало определени форми на дребнобуржоазна анархия, които той въобще не одобрявал. Тогава ме попитаха какво ще им представя, в Лайпциг, в Росток, дали не съм можел да им представя „Кардинал“, „Пристигане в Бон“ и „Съвещание на управителния съвет“. (Откъде знаеха за „Кардинал“, никога не разбрахме, защото този номер бях изработил само за мен, бях го показвал само на Мари, а тя ме бе помолила да не го показвам пред публика, кардиналите носели червено, символизиращо мъченичество). Аз казах не, трябва да понауча малко условията на живот тук, тъй като смисълът на комизма е в това да се покажат на човека ситуации в абстрактна форма, които са взети от неговата действителност, не от чуждата, а в тяхната страна няма нито Бон, нито управителни съвети, нито кардинали. Те станаха неспокойни, един дори пребледня и каза, че си представяли това по друг начин, а аз казах, че и аз. Беше отвратително. Казах, че мога малко да се поупражнявам и да им покажа един номер като „Заседание на окръжния комитет“ или „Съветът по културата се събира“ или „Партийният конгрес избира президиум“ — или „Ерфурт, градът на цветята“. Около гарата на Ерфурт мястото изглеждаше на всичко друго, но не и на цветя — но тогава се изправи главният организатор и заяви, че не можели да търпят пропаганда срещу работническата класа. Той вече не беше блед, а истински бял — няколко от другите поне имаха смелостта да се ухилят. Отговорих му, че не виждам пропаганда срещу работническата класа в това да им представя един леко заучен номер като „Партийният конгрес избира президиум“ и направих глупавата грешка да го произнеса като бардиен конгрес и бледият фанатик побесня, удари по масата толкова силно, че сметаната ми падна от сладкиша и каза: „Излъгали сме се във вас, излъгали сме се“, а аз казах, че в такъв случай мога да си замина, а той отвърна: „Да, можете — моля, със следващия влак.“ Казах още, че е възможно номера „Заседание на управителния съвет“ да преименувам в „Заседание на окръжния комитет“, защото и там се решават само неща, които предварително са решени. Тогава станаха неучтиви, напуснаха салончето, дори не ни платиха кафето. Мари се разплака, а аз бях близо до състоянието да зашлевя на някого един шамар, и когато после отидохме на гарата, за да си заминем със следващия влак, не можахме да намерим никакъв носач и трябваше сами да си носим багажа, нещо, което мразя. За късмет на площада пред гарата срещнахме един от младите теолози, с който Мари бе разговаряла сутринта. Той се изчерви, когато ни видя, но взе тежкия куфар от плачещата Мари и през цялото време тя му шепнеше да не би да си създаде проблеми.
Беше отвратително. В Ерфурт бяхме общо само шест или седем часа, но с всички развалихме отношения: и с теолозите и с функционерите.
Когато слязохме в Бебра и отидохме в един хотел Мари плака цялата нощ, сутринта написа дълго писмо на теолога, но ние никога не разбрахме, дали го бе получил.
Вярвах, че последното нещо щеше да бъде да се сдобря с Мари и Цюпфнер, но да се оставя на бледия фанатик и да му представя „Кардинал“, щеше да е краят. Имах още Лео, Хайнрих, Белен, Моника Силвс, Цонерер, дядо и тенджерката със супа при Сабина Емондс, а можех и да спечеля малко пари като наглеждам деца. Щях писмено да се задължа да не давам яйца на децата. Явно за една немска майка това бе непоносимо. Какво наричат другите обективна важност на изкуството, ми е все едно, но да се подиграваш с управителните съвети там, където няма такива, е направо подло.