Веднъж бях разучил един доста дълъг номер, „Генералът“, бях работил дълго върху него, и когато го представих, се превърна в нещо, което в нашите среди наричаме успех: тоест тези, което трябваше да се смеят, се смееха, а тези, които трябваше да се ядосват, се ядосаха. Когато след представлението с изпъчени от гордост гърди отидох в гримьорната, там ме чакаше една стара, много дребна жена. След представление винаги съм раздразнен, понасям около себе си само Мари, но Мари бе пуснала старата жена в моята гримьорна. Преди още да бях затворил вратата тя започна да говори и ми обясни, че мъжът й също бил генерал, бил загинал и преди това й написал едно писмо, в което я молил да не приема пенсия. „Вие сте много млад“, каза тя, „но достатъчно възрастен, за да разберете“ — и излезе. Оттогава не можех да изпълнявам номера „Генерал“. Пресата, която се нарича лява, Лиса след това, че явно съм се изплашил от реакцията, а пресата, която се нарича дясна, писа, че съм осъзнал, че подавам ръка на Изтока, а независимата преса писа, че явно съм се отказал от всякакъв радикализъм и ангажираност. Всичко бе пълна глупост. Аз не можех да изпълнявам този номер, защото винаги се сещах за старата жена, която вероятно мизерстваше, осмяна и подиграна от всички. Когато нещо вече не ми доставя удоволствие, аз преставам да го върша — да се обясни това на журналист, вероятно е много сложно. Те винаги трябва да „душат“ нещо и да „си врат носа“, а съществува и много разпространения коварен тип журналисти, който никога не може да се примири с факта, че самият той не е човек на изкуството и дори не му достига онова нещичко, което да го направи поне привърженик на изкуството. Такива не могат дори да надушат сензацията, но те се перчат пред хубави млади момичета, които са още достатъчно наивни да боготворят всеки мърльо само защото намира своя „форум“ в някой вестник и има „влияние“. Има странни, непризнати форми на проституция, в сравнение с които обикновената проституция е почтен занаят — там поне се предлага нещо за пари.
Дори този път, който можеше да ме избави от милосърдието на продажната любов, ми бе затворен: аз нямах пари. В същото време Мари пробва испанската си мантиля в нейния римски хотел, за да се представи както подобава като първа дама на германския католицизъм. Като се върне в Бон, при всяка възможност ще пие чай, ще се усмихва, ще членува в комитети, ще открива изложби на „религиозно изкуство“ и ще „си потърси подобаваща шивачка“. Всички жени, които се омъжват за високопоставени служители в Бон, „си търсят подобаващи шивачки“.
Мари като първа дама на германския католицизъм с чаша чай или с чаша коктейл в ръка: „Видяхте ли вече сладкия дребен кардинал, който утре ще освети статуята на Дева Мария, изваяна от Крьогерт? Ах, в Италия явно и кардиналите са кавалери. Просто очарователно.“
Вече не можех и да куцам както трябва, само пълзях, изпълзях на балкона, за да вдишам малко роден въздух: Но и той не помогна. Прекалено дълго се задържах в Бон, почти два часа, а за този кратък срок бонският въздух като промяна на въздуха вече не бе благодатен.
Сетих се, че в същност трябваше на мен да благодарят, че Мари остана католичка. Тя имаше ужасни религиозни кризи, от разочарования от Кинкел, също и от Зомервилд, а тип като Блотерт сигурно би направил атеист и от свети Франциск. Известно време не ходеше и на църква, изобщо не мислеше да се женим църковно, бе изпълнена с някаква вътрешна съпротива и влезе в онзи кръг едва след третата година след като напуснахме Бон, макар че постоянно я канеха. Тогава й бях казал, че разочарованието в хората още нищо не значи. Ако тя наистина вярва във всичко това, тогава и хиляди Фредебойловци не могат да разклатят нейната вяра и в края на краищата — така й казах — нали съществува и Цюпфнер, който на мен ми се струва донякъде неестествен и съвсем не ми допада, но като католик напълно заслужава доверие. Положително имаше още много католици, на които човек можеше напълно да вярва, изредих й множество пастори, проповедите на които бяхме слушали заедно, припомних й за папата, за Гари Купер, Алек Гинес — тя се вкопчи в папа Йоан и в Цюпфнер и успя да се съвземе. Странно, но по това време Хайнрих Белен вече не влизаше в сметката, напротив, каза, че го намирала мазен, винаги се смущаваше, когато споменавах за него, и аз започнах да подозирам, че той се е опитал да стане „по-интимен“ с нея. Никога не я попитах за това, но подозрението ми бе голямо, а когато си представех само икономката на Хайнрих, можех да разбера, че той би трябвало да потърси „близост“ с други жени. На мен дори самата мисъл за такова нещо ми бе отвратителна, но можех да го разбера, както разбирах редица отвратителни неща, които се вършеха в интерната.