Едва сега се сетих, че аз бях този, който й предложи папа Йоан и Цюпфнер като утеха, когато изпадаше а религиозни колебания. Бях се държал абсолютно почтено към католицизма и точно това бе моята грешка, но в моите очи Мари беше по толкова естествен начин католичка, че се стараех да запазя в нея тази естественост. Събуждах я, когато се успиваше сутрин, за да отиде навреме на църква. Често й бях викал такси, за да стигне навреме, водил бях многобройни телефонни разговори, за да открия за нея — когато бяхме в протестантски градове — католическа църква и тя винаги беше казвала, че смята това „особено“ мило, после обаче поиска от мен да подпиша онова проклето парче хартия, да се задължа писмено, че съм съгласен децата ни да бъдат възпитавани католически. Често бяхме говорили за нашите деца. С голяма радост очаквах нашите деца, мислено разговарях с тях, носех ги на ръце, разбивах им яйца в млякото, тревожеше ме единствено фактът, че ние трябваше да живеем в хотели, а в хотелите се отнасят добре само към децата на милионери и крале. На некралските и немилионерски деца, особено на момченцата, най-напред крясват: „Ти да не си у дома си!“ и смисълът в тези думи е троен, тъй като се предполага — първо, че у дома си ти се държиш като свиня, второ, че се чувстваш щастлив само когато се държиш като свиня и трето, че детето просто няма защо да се чувства щастливо. За момиченцата винаги има възможност да бъдат наречени „миличка“ и да срещнат ласкаво отношение, но на момченцата винаги се карат, щом родителите не са наблизо. Нали за германците всяко момче е невъзпитано дете и това прилагателно вече дотолкова се е сляло с думата „момче“, че направо не е необходимо да се изговаря. Ако на някого хрумне да провери речника, който ползват голяма част от родителите при своите разговори с децата, ще се окаже, че в сравнение с него всяко илюстровано вестниче от рода на комиксите би изглеждало почти толкова богато, колкото речникът на Братя Грим. Няма да мине много и мнозина от германските родители ще разговарят с децата си на езика на госпожа Калик: „Ах, колко хубаво!“ или „Ах, колко ужасно!“ и от време на време ще си позволяват по-оригинални изрази като: „Я не противоречи!“ или „Ти не разбираш нищо от тези работи!“. С Мари бях говорил вече и за това как ще обличаме децата си, тя беше за „елегантни светли шлиферчета“, а аз за анораци, защото си представях, че едно дете с елегантно светло шлиферче не може да играе в някаква локва, докато един анорак би бил подходящ за игра в локвите. Нашата малка — винаги си представях, че ще имаме най-напред момиченце — трябваше да бъде топло облечена и все пак краката й да са свободни, и ако започнеше да хвърля камъни в локвата, пръските в повечето случаи нямаше да цапат шлифера й, а само крачката, и ако изгребваше локвата с някоя консервна кутия и без да иска изливаше мръсната вода върху себе си, то калта не винаги щеше да попада на анорака, а по-скоро щеше да цапа само крачетата. Мари смяташе, че в светло шлиферче момиченцето само щеше да внимава повече, а въпросът дали на нашите деца изобщо ще им бъде позволено да цапат из локвите, ние така и не можахме да изясним. Мари винаги се усмихваше, прекратяваше тези разговори и казваше: „Да почакаме!“
Ако имаше деца от Цюпфнер, тя нямаше да може да им облича нито анораци, нито елегантни светли шлиферчета, тя щеше да пуска децата си без палта, защото ние с нея бяхме обсъждали най-подробно всички видове детски палта. Говорили бяхме и за дълги и къси долни гащички, за бельото, чорапките, обувките — тя трябваше да пусне децата й да ходят голи из Бон, ако не искаше да се чувства като курва или предателка. Аз не знаех и с какво щеше да ги храни — ние бяхме обсъждали всички видове храни, всички методи на хранене, бяхме единодушни, че никога нямаше да си тъпчем децата, както другите постоянно ги тъпчат с каши или им наливат мляко. Не исках децата ми да бъдат принуждавани да ядат, прилошаваше ми, когато Сабина Емондс тъпчеше пред мен две от по-големите си деца, особено най-голямото момиченце — кой знае защо Карл го беше кръстил Еделтруд. За онова нещастно яйце в млякото бях поспорил дори с Мари, тя беше против яйцата, и когато се запрепирахме, каза, че това е храна за богатите, и тутакси се изчерви, така че аз трябваше да я успокоявам. Свикнал бях да гледат на мен по-иначе, отколкото на другите, да се отнасят към мен по-иначе, само защото произхождам от семейството на въглищния магнат Шнир, но Мари само два пъти каза някаква глупост по този повод: първия ден, когато слязох при нея в кухнята, и после, когато говорихме за яйцето в млякото. Отвратително е да имаш богати родители и, разбира се, още по-отвратително, когато никога нищо не си получил от цялото богатство. У дома ние рядко ядяхме яйца, майка ми ги смяташе за „изключително вредни“. При Едгар Винекен също имаше такива неприятности, но точно в обратния смисъл — него навсякъде го представяха като син на работник, а някои пастори стигаха дотам, че когато го запознаваха с някого, казваха: „Истинско чедо на работническата класа“. И това звучеше така, сякаш казваха: „Вижте го, няма никакви рога, изглежда напълно интелигентен!“ Това е един расов проблем, с него би трябвало да се заеме управителният съвет на майка ми. Единствените хора, които се отнасяха към мен по този въпрос естествено, бяха семейство Винекен и бащата на Мари. Те не ме упрекваха, че съм член от Шнировата династия, но не ме окичваха и с лаври по същата причина.