23
Осъзнах, че все още стоях на балкона и гледах към Бон. Държах се здраво за парапета, коляното силно ме болеше, но марката, която бях хвърлил долу, не ми даваше мира. С удоволствие бих си я взел обратно, но сега не можех да отида на улицата, Лео щеше да дойде всеки момент. Все някога трябваше да приключат с техните сливи, разбитата сметана и с молитвата след вечеря. Не можех да открия марката долу на улицата. Бях много високо, а само в приказките монетите блестят толкова ясно, че да бъдат намерени. За първи път съжалявах за нещо, свързано с пари — тази хвърлена марка се равняваше на дванайсет цигари, два билета за трамвай, един кренвирш с хлебче. Без да съжалявам, но с известна тъга си мислех за многобройните доплатени билети в бързите влакове и прехвърлянията в първокласни купета, които бяхме платили за долносаксонските бабички, спомнях си го с тъга, както някой си спомня за целувките с някое момиче, което после се е омъжило за друг. Човек не бива да възлага големи надежди на Лео, той има странни представи за парите, подобни на представите на монахините за „брачната любов“.
Нищо не блестеше долу на улицата, въпреки че всичко бе силно осветено, не се виждаше никакъв звезден талер, само коли, трамвай, автобус и бонски граждани. Надявах се, че марката е паднала на покрива на трамвая и ще я намери някой в депото.
Естествено можех да се хвърля на гърдите на евангелистката църква. Само че като си помислих за гърди, ме побиха тръпки. Можех да се хвърля на гърдите на Лутер, но на „гърдите на евангелистката църква“ — не. Щом като лицемерех, поне да го правех с успех, да се забавлявах добре. Щях да се забавлявам, ако се правех на католик, половин година щях да се „въздържам“, после щях да започна да посещавам вечерните проповеди на Зомервилд, докато започнех целият да гъмжа от католони като гнояща от бацили рана. Но с това щях да си проиграя последния шанс да заслужа благосклонността на баща си и да подписвам безкасови чекове в някой офис за кафяви въглища. Може би майка ми щеше да ме приюти в нейния централен комитет и да ми даде възможност да защитавам моите расови теории. Щях да замина за Америка и да изнасям лекции пред женски клубове като жив пример на разкаяната немска младеж. Само че аз нямах за какво да се разкайвам, съвсем нищо и значи трябваше да се правя, че се разкайвам. Можех също да им разкажа как на игрището за тенис бях хвърлил пепелта в лицето на Херберт Калик, как ме бяха заключили в бараката за мишените, а после ме изправиха на съд пред Калик, Брюл, Льовених. Но ако го разкажех, това вече щеше да е лицемерие. Не можех да опиша тези моменти и да си ги окача като ордени на шията. Всеки носи на шията и на гърдите си ордена на геройските си моменти. Да се вкопчваш в миналото е лицемерие, защото никой човек не познава моментите — как Хенриета със синята си шапка беше седнала в трамвая и бе заминала, за да защитава свещената германска земя при Леверкузен от еврейските янки.
Не, най-сигурното лицемерие, което би ми доставило най-голямо удоволствие, беше „да заложа на католическата църква“. Тогава всеки би печелил.
Хвърлих още един поглед на покривите на университета, към дърветата в дворцовата градина: там някъде на склоновете между Бон и Годесберг щеше да живее Мари. Добре. Беше по-добре да съм близо до нея. Щеше да е прекалено лесно за нея, ако си мислеше, че съм постоянно на път. Тя трябваше винаги да знае, че може да ме срещне и всеки път ще се изчервява от срам, когато се сети с колко разврат и прелюбодеяние е изпълнен животът й, и ако я срещнех с децата й и те бяха облечени в шлиферчета, анораци или лодени, децата й изведнъж щяха да й се сторят голи.