В града се шушука, уважаема госпожо, че пускате децата си да ходят голи. Това е прекалено. И сте забравили едно малко „моя“, уважаема госпожо, на решаващо място. Когато казвате, че обичате само един мъж — трябваше да кажете: моя. Шушука се, че се надсмивате над сподавената злоба, която всеки таи към онзи, когото вие наричате стария. Вие намирате, че по някакъв странен начин всички приличат на него. В края на краищата — намирате вие — всички се смятат за толкова незаменими, колкото се смята и той, в края на краищата всички четат криминални романи. Естествено обложките на криминалните романи не подхождат на подредените с вкус жилища. Датчаните са забравили да пренесат стила си и върху обложките на криминалните романи, финландците са по-хитри — техните обложки хармонират със столовете, креслата, чашите и саксиите. Дори и у Блотерт се въргалят криминални романи, те не бяха срамежливо скрити през онази вечер, когато посетихме дома му.
Винаги на тъмно, уважаема госпожо, в кина и църкви, в тъмни стаи на църковна музика, избягвайки светлината на тенис-кортовете. Много шушукане. По трийсет, четирийсет минути се изповядвате в катедралата. С мъка прикривано възмущение в погледа на чакащите. Боже мой, какво толкова има тази да се изповядва: има най-хубавия, най-милия, най-почтения мъж. Действително почтен. Прекрасна малка дъщеричка, две коли.
Раздразнителност и нетърпение там зад решетката, безкрайното шепнене ту от едната страна, ту от другата за любов, брак, дълг, любов и накрая въпросът: „Вие дори нямате колебание във вярата си — какво ви е, дъще?“ Ти не можеш да го изговориш, не смееш дори да си помислиш това, което аз знам. На теб ти липсва един клоун, официално определение на професията: комик, незадължен към нито една църква.
Закуцуках от балкона към банята, за да се гримирам. Беше грешка да застана и да седя срещу баща си негримиран, но аз въобще не можех да очаквам, че ще дойде. Лео винаги много искаше да чуе истинското ми мнение, да види истинското ми лице, истинското ми аз. Нека го види. Винаги се страхуваше от моите „маски“, от моите изпълнения, от това, което той наричаше „несериозно“, когато съм без грим. Куфарчето с гримовете ми още пътуваше някъде между Бохум и Бон. Когато в банята отворих бялото шкафче на стената, беше късно. Трябваше да помисля за това каква смъртоносна сантименталност се крие в предметите. Тубите, бурканчетата, шишенцата и моливите на Мари — нямаше ги вече в шкафчето и това, че от тях нямаше абсолютно нищо, беше толкова лошо, както и ако бях намерил някоя нейна туба или бурканче. Нищо не бе останало. Може би Моника Силвс бе така състрадателна да събере всичко и да го махне. Погледнах се в огледалото: очите ми бяха напълно празни, за първи път не беше нужно да ги изпразвам, като се гледах половин час и правех гимнастика на лицето си. Това бе лице на самоубиец, а когато започнах да се гримирам, лицето ми стана лице на мъртвец. Мажех си вазелин по лицето и разкъсах една полуизсъхнала туба с белило, изстисках от нея каквото бе останало и си сложих само белило — нито чертичка черно, нито точица червено, всичко само бяло, също и веждите, косата ми отгоре изглеждаше като перука, негримираната ми уста беше тъмна, почти синя, очите, светлосини като небето, толкова празни като на кардинал, който не си признава, че отдавна е изгубил вярата си. Дори не ме беше страх от мен. С това лице можех да направя кариера, дори можех и да лицемеря, което при цялата ми безпомощност и наивност ми даваше възможност да се преструвам, че вярвам в онова, което все пак ми беше сравнително по-симпатично от останалото: онова, в което вярваше Едгар Винекен. Това поне нямаше вкус, в неговата безвкусица то беше най-честното сред нечестните работи, най-малката от малките злини. Значи освен черно, тъмнокафяво и синьо, имаше още една алтернатива, която да се нарече червено би било прекалено ефемистично и оптимистично, то беше сиво с нежен отблясък на утринна зора. Тъжен цвят за тъжно дело, в което може би дори имаше място за един клоун, който бе извършил най-тежкия от всички клоунски грехове — да събужда съжаление. Най-лошото беше само, че най-малко можех да лъжа Едгар, пред него най-малко можех да лицемеря. Аз бях единственият свидетел за това, че той пробяга стоте метра наистина за 10,1 секунди, а той бе един от малкото, които винаги ме бяха приемали такъв, какъвто бях, на които винаги бях изглеждал такъв, какъвто бях. И той вярваше единствено в определени хора — другите вярваха в нещо повече от хората: в бог, в абстрактни пари, в нещо като държава и Германия. А Едгар не. За него бе достатъчно тежко, когато тогава взех такси. Беше ми жал, трябваше да му обясня, на никой друг не дължах обяснение. Отдръпнах се от огледалото, толкова много ми хареса онова, което видях там, нито за миг не помислих, че виждах самия себе си. Това вече не беше клоун, а мъртвец, който играеше мъртвец.