Изкуцуках до нашата спалня, в която още не бях влизал от страх пред дрехите на Мари. Повечето рокли й бях купил аз, дори бях обсъждал поправките им с шивачките. Тя може да носи почти всички цветове освен червено и черно, може да носи дори сиво без да изглежда скучна. Розовото й стои много добре и зеленото. Аз вероятно можех да печеля добри пари в дамската мода, но за някой, който е моногамен и не е педераст, това щеше да е ужасно мъчение. Повечето мъже дават на жените си просто безкасови чекове и им препоръчват да се подчинят на „повелята на модата“. Когато е модерен виолетовият цвят, всички жени, които получават безкасови чекове, носят виолетови дрехи и когато после на някое парти всички жени, които „малко държат на себе си“, се разхождат във виолетово, всичко това изглежда като общо събрание на възкресени с мъка женски епископи. Има малко жени, на които виолетовият цвят отива. Мари можеше да носи виолетови дрехи. Когато си бях още в къщи, изведнъж се появи модата на робсака и всички тези квачки, на които мъжете им заповядват да се обличат „представително“, се разхождаха на нашия журфикс в робсакове. Толкова ми беше жал за някои жени — особено за онази високата пълна жена на някой от безбройните председатели, че ми се искаше да отида при нея и от истинско състрадание да я наметна с някоя покривка за маса или с някое перде. Мъжът й, този пълен глупак, не забелязваше нищо, не виждаше нищо, не чуваше нищо, сигурно би изпратил жена си в розова нощница на пазара, ако някой педераст би въвел такава мода. На следващия ден пред сто и петдесет евангелистки пастора той изнесе лекция за думата „разбиране“ в брака. Вероятно дори не знаеше, че жена му има много ръбести колене, за да носи къси рокли.
Отворих бързо вратата на гардероба, за да избегна огледалото — в него вече нямаше нищо от Мари, нищо, нито дори някой калъп за обувки или колан, както жените понякога си ги закачват. Почти не се долавяше и парфюмът й, тя трябваше да бъде по-състрадателна, да вземе и моите дрехи, да ги раздаде или да ги изгори, но моите неща висяха още тук — един зелен памучен панталон, който никога не бях носил, черното сако от туид, няколко вратовръзки и три чифта обувки долу на лавицата за обувки, в малките чекмеджета щях да намеря всичко, всичко: копчета за ръкавели и белите подложки за яки на ризи, чорапи и носни кърпи. Можех да си го помисля — когато става дума за собственост, християните стават непоколебимо справедливи. Нямаше нужда въобще да отварям чекмеджетата — което беше мое, щеше да е тук, което беше нейно, нямаше да е тук. Какво милосърдие щеше да бъде, ако бе взела и моите дрехи, но тук в нашия гардероб цареше справедливост, смъртоносна коректност. Мари сигурно бе изпитала съчувствие, когато бе взела всичко, което можеше да ми напомня на нея, и сигурно бе плакала, онези сълзи, които жените ронят във филмите за разводи, когато казват: „Никога няма да забравя времето, прекарано с теб.“
Разтребеният, чист гардероб (някой го бе дори избърсал с кърпа за прах) беше най-страшното, което можеше да ми остави, прибрано, разделено, нейните неща разведени от моите. В гардероба изглеждаше като след успешна операция. Вече нямаше нищо от нея, нито дори откъснато копче от блуза. Оставих вратата отворена, за да избегна огледалото, изкуцуках обратно в кухнята, пъхнах бутилката с коняк в джоба на сакото си, отидох в хола, легнах на кушетката и си вдигнах крачола. Коляното ми беше много подуто, но болката намаляваше, когато лежах. В кутията имаше още четири цигари, запалих си едната от тях.
Разсъждавах какво можеше да бъде по-лошо — ако Мари си бе оставила дрехите тук или така, както бе взела всичко, бе изчистила и дори не ми бе оставила една бележка някъде: „Никога няма да забравя времето, прекарано с теб.“ Може би така беше по-добре, и все пак можеше да остави поне някое копче или някой колан или да вземе целия гардероб и да го изгори.
Когато пристигна вестта за смъртта на Хенриета, у нас тъкмо слагаха масата, Ана бе оставила на бюфета салфетката на Хенриета в жълтата халка, защото й се струваше, че още не е за пране, и ние всички погледнахме салфетката, по нея имаше малко мармалад и малко кафяво петънце от супа или сос. За първи път почувствах колко ужасни са предметите, които някой оставя, когато замине или почине. Майка ми направи опит да яде, това сигурно трябваше да означава, че животът продължава или нещо подобно, но аз знаех точно — това не беше вярно, не животът продължава, а смъртта. Избих й лъжицата от ръката, избягах в градината, върнах се обратно в къщата, където крясъците и писъците бяха в пълен ход. Майка ми си бе изгорила лицето с горещата супа. Изтичах в стаята на Хенриета, отворих прозореца и изхвърлих в градината всичко, което ми попадна в ръцете: кутийки и рокли, кукли, шапки, обувки, барети и когато отварях чекмеджетата, намерих бельото й, а между него странни малки неща, които сигурно са й били скъпи — изсушени класове, камъни, цветя, парчета хартия и цяла връзка писма, завързани с розова панделка. Обувки за тенис, ракети, трофеи, каквото хванех, го изхвърлях навън в градината. По-късно Лео ми каза, че съм изглеждал като „луд“ и всичко ставало толкова бързо, ужасно бързо, че никой не можел да направи нищо. Цели чекмеджета просто ги изсипвах през прозореца, изтичах в гаража и изнесох в градината тежката резервна туба, пълна с бензин, излях от нея върху нещата и ги запалих — което лежеше встрани, го избутвах с крак в пламъците, търсех всички парцали и предмети, изсушени цветя, класове и връзката писма и ги хвърлих в огъня. Изтичах в столовата, взех салфетката с халката от бюфета и нея хвърлих в огъня. По-късно Лео каза, че всичко е траяло не повече от пет минути, и преди някой да осъзнае какво става, огънят гореше с буйни пламъци и аз бях хвърлил всичко вътре. Дори се появи един американски офицер, който каза, че съм изгарял тайни материали, папки с документи на великогерманския верволф, но когато той дойде, всичко беше вече обгоряло, черно, грозно и вонящо и когато той посегна към една връзка с писма, аз го ударих по ръката и изсипах в огъня останалия в тубата бензин. По-късно се появи дори пожарната със смешно големи маркучи, а някъде в дъното някой крещеше със смешно висок глас най-смешната команда, която някога съм чувал: „Вода, марш!“ и те не се срамуваха да обливат с маркучите тази злощастна купчина пепел, а тъй като рамката на един прозорец бе леко обгоряла, някой от пожарникарите насочи към прозореца струята вода и всичко в стаята плувна, а после паркетът се изду и майка ми плака заради повредения под и започна да звъни по телефона на различни застрахователни дружества, за да изясни на какво се дължаха повредите — на пожара, на наводнението или чисто и просто въпросът засягаше отдела застраховки на имуществото.