Отпих една глътка от бутилката, пъхнах я отново в джоба на сакото и си опипах коляното. Когато лежах, ме болеше по-малко. Ако бях разумен и се концентрирах, отокът и болката щяха да намалеят. Можех да си намеря една празна щайга от портокали, да седна пред гарата, да свиря на китара и да пея Лавретанската литания. Щях да сложа — уж случайно — шапката си до мен на стъпалото и ако на някого му хрумне да хвърли там нещо, щяха и другите да намерят смелост. Трябваха ми пари, защото вече почти нямах цигари. Най-добре ще е да сложа един грош или няколко монети от по пет пфенига в шапката. Лео сигурно щеше да ми донесе поне толкова. Вече се виждах седнал там: с бяло лице пред тъмната фасада на гарата, в синьо трико, с черното ми яке от туид и зеления памучен панталон, и „ще започна“ сред уличния шум да пея: Rosa mystica — ora pro nobis — turris Davidica — ora pro nobis — virgo fidelis — ora pro nobis17 — щях да седя там и да чакам да пристигат влаковете от Рим и моята coniux infidelis18 с нейния католически мъж. Венчавката им сигурно е предизвикала неудобни разсъждения — Мари не беше вдовица, не беше разведена, тя не беше — и това случайно знаех точно — не беше вече девствена. Зомервилд сигурно си е скубал косите, венчавка без воал му е развалила цялата естетическа концепция. А може би имаха особени литургийни наредби за паднали момичета и бивши метреси на клоуни? Какво ли си е помислил епископът, който е извършил венчавката? Защото те не биха го направили с някой по-ниско от епископ. Мари ме беше завлякла веднъж на една епископска служба и цялата тази церемония ми направи силно впечатление: сваляне на владишката корона, поставяне на короната, запасване на бял пояс, сваляне на белия пояс, владишкият жезъл тук, владишкият жезъл там, после се запасва червен пояс, смъква се белият пояс — на моята изтънчена артистична природа силно допадаше естетиката на повторенията.
Помислих си за моята пантомима с ключовете. Можех да си набавя пластелин, да направя отпечатък на ключа, да налея вода във формата и да си направя в камерата на хладилника няколко ключа, сигурно беше възможно да намеря малка преносима хладилна камера, в която всяка вечер преди представлението щях да си правя ключове, които по време на изпълнението на номера щяха да се стопяват. Може би от това хрумване ставаше нещо, но в момента го изоставих, беше много сложно, ставах зависим от много реквизити и от технически случайности и ако някой сценичен работник по време на войната е бил измамен от някой рейнландец, ще отвори хладилната камера и ще ми провали шоуто. Другото беше по-добро — с истинското ми лице, цялото в белило, седнал на стълбите на бонската гара, да пея Лавретанската литания и да удрям по няколко акорда на китарата. До мен шапката, която по-рано носех при имитациите на Чаплин, липсваха ми само примамващите монети — един грош би било добре, един грош и една монета от пет пфенига, по-добре, а най-добре ще е три монети — един грош, една от пет пфенига и една от два пфенига. Хората трябваше да виждат, че не съм религиозен фанатик, който се гнуси от дребно подаяние, те трябваше да видят, че всяко подаяние, дори и пфенигът, ще ми бъдат добре дошли. А после ще сложа и сребърна пара, за разяснение: нека видят, че аз не само не се гнуся от едро подаяние, но го и получавам. Ще сложа в шапката и цигара, на повечето от хората е по-лесно да отворят табакерата, отколкото кесията си. Разбира се, след това ще изникне някой пазител на моралните устои, ще ми поиска разрешителното за пеене по улиците или ще пристигне някой от централния комитет за борба с богохулството и ще се усъмни в моята религиозна интерпретация. За случаите, когато от мен ще искат документи, аз ще си имам приготвена рекламна брикета, надписа „Стопли се с Шнир“ познаваше всяко дете, щях да подчертая черния надпис Шнир с червен тебешир, а може и отпред да изрисувам едно Х. Това щеше да е една непрактична, но недвусмислена визитна картичка: Позволете, Шнир. А едно нещо можеше баща ми да направи за мен, дори нямаше да му струва нищо. Можеше да ми издейства разрешително за пеене по улиците. Трябваше само да се обади на кмета или да поговори с него, когато играят скат в мъжкия клуб. Той трябваше да направи това за мен. Тогава можех да седя на стълбите на гарата и да чакам влака от Рим. Ако на Мари сърцето й дадеше да мине покрай мен без да ме прегърне, ми оставаше само самоубийството. По-късно. Не се решавах да мисля за самоубийство, по една причина, която може да изглежда високомерна: исках си Мари, Възможно бе да се раздели с Цюпфнер, тогава щяхме да сме в идеалното положение на Безевиц, тя можеше да си остане моя метреса, защото църковно никога не можеше да се разведе с Цюпфнер. Тогава трябваше само телевизията да ме открие, да си спечеля нова слава и църквата щеше да си затвори очите. Аз не исках да се венчая църковно с Мари, а те нямаше нужда да стрелят по мен с изтърканото оръдие на Хенрих Осми.
17
Мистична розо — моли се за нас — твърдина Давидова — моли се за нас — вярна дево — моли се за нас (лат). — Б.пр.