И когато умира някой от моя вид, съм тъжен. Дори на гроба на майка си ще плача. На гроба на стария Деркум въобще не можах да се съвзема, хвърлях все повече и повече пръст върху дървото на ковчега и чувах зад мен да шепнат, че така не се правело — но аз продължавах, докато Мари ми взе лопатата от ръката. Не исках вече да видя магазина, къщата, не исках да имам и спомен от него. Нищо. Мари бе трезва, тя продаде магазина и прибра парите „за нашите деца“. Вече можах без да куцам да отида в антрето и да взема китарата. Откопчах калъфа, нагласих в хола две кресла едно срещу друго, издърпах телефона до себе си, легнах отново и настроих китарата. Тези няколко тона ми подействаха добре. Когато започнах да пея, се почувствах почти добре: mater amabilis — mater admirabilis19 — а за ora pro nobis взех акорд на китарата. Това ми хареса. С китара в ръце, с шапка до себе си, със своето истинско лице, аз щях да чакам влака от Рим. Mater boni consilii20. Тогава, когато се бях върнал с парите от Едгар Винекен, Мари ми бе казала, че ние никога, никога вече не бива да се разделяме. „Едва когато смъртта ни раздели!“ А аз още не съм умрял. Госпожа Винекен някога казваше: „Който пее, той още живее!“ и „На който му е вкусно, той още не е изгубен!“. А аз пеех и бях гладен. Най-малко можех да си представя Мари на едно място — ние двамата пътувахме от град на град, от хотел на хотел, и ако останехме някъде няколко дни, тя винаги казваше: „Отворените куфари ме гледат като зейнали гърла, които искат да бъдат натъпкани“ и ние натъпквахме гърлата на куфарите, а когато трябваше да остана някъде няколко седмици, тя хукваше из града, сякаш ходеше из разкопки. Кина, църкви, несериозни вестници, „Не се сърди човече“. Действително ли искаше да участва в тържествената церемония, когато Цюпфнер ще бъде посветен в малтийски рицар, между канцлери и президенти, а после в къщи собственоръчно ще премахне с кутията петната от восък от рицарския мундир? Въпрос на вкус, Мари, но не е твоят вкус. По-добре е да се довериш на един невярващ клоун, който се буди достатъчно рано, за да отидеш навреме на литургията, който при нужда ще те черпи едно такси. Никога няма да се наложи да переш синьото ми трико.
24
Когато телефонът иззвъня, за няколко секунди бях объркан. Бях се изцяло концентрирал да не пропусна звънеца на вратата и да отворя на Лео. Оставих китарата, вторачих се в звънящия апарат, взех слушалката и казах:
— Ало?
— Ханс — каза Лео.
— Да — отвърнах аз, — хубаво е, че ще дойдеш.
Той замълча, изкашля се, не познах веднага гласа му. Той каза:
— Парите за теб са у мен.
Парите прозвуча странно. Изобщо Лео има странни представи за парите. Той е почти напълно без никакви потребности, не пуши, не пие, не чете вечерни вестници и ходи на кино само когато най-малко седем души, на които има пълно доверие, му препоръчат филма като достоен за гледане; това се случва веднъж на две, три години. Предпочита да ходи пеша, отколкото да пътува с трамвая. Когато каза парите, настроението ми веднага отново спадна. Ако беше казал малко пари, щях да знам, че са две до три марки. Сподавих уплахата си и попитах с прегракнал глас:
— Колко?
— О — каза той, — шест марки и седемдесет пфенига. За него те бяха много, мисля, че за това, което се нарича лични нужди, за него тези пари биха стигнали за две години — от време на време някой перонен билет, ролка ментови бонбони, един грош за някой просяк, на него не му трябваше дори кибрит и ако все пак си купеше една кутийка, за да има под ръка да услужи с огънче на „началници“, щеше да му стигне за една година и дори ако го носеше една година в себе си, той щеше да изглежда като нов. Естествено от време на време трябваше да ходи на фризьор, но тези пари той взимаше сигурно от „сметката за следването“, която му бе открил баща ни. По-рано даваше понякога пари за билети за концерт, но най-често майка ни му даваше безплатни билети. Богатите хора получават много повече неща като подарък, отколкото бедните, а което трябва да купят, го намират най-често по-евтино. Майка ми имаше цял каталог на ангросисти — можех да допусна, че дори и пощенските марки купуваше по-евтино. Шест марки и седемдесет пфенига — за Лео това бе внушителна сума. За мен също, в момента — но вероятно той още не знаеше, че аз — както го наричахме в къщи — „в момента бях без приходи“. Казах: