— Тук домът на д-р Шнир.
— Бих искал да говоря с г-жа Шнир — казах аз.
— Кой се обажда?
— Шнир — отвърнах, — Ханс, роден син на споменатата дама.
Тя преглътна, помисли за миг и аз почувствах по дългата шест километра линия, че се колебае. Впрочем тя миришеше приятно, само на сапун и малко на пресен лак за нокти. Очевидно знаеше за моето съществуване, но нямаше ясни указания по отношение на мен. Навярно само неопределени слухове: особняк, рядка птица.
— Мога ли да бъда сигурна — попита тя накрая, — че това не е някаква шега?
— Можете да бъдете сигурна — казах аз, — в краен случай съм готов да ви кажа някои особени белези на майка ми. Бенка вляво под устата, брадавица…
Тя се засмя, каза „Добре“ и превключи. Нашата телефонна система е сложна. Само баща ми има три различни телефона: един червен апарат за кафявите въглища, един черен за борсата и един частен, който е бял. Майка ми има само два телефона: един черен за централния комитет на дружествата за помирение на расовите противоречия и един бял за частни разговори. Въпреки че майка ми разполага с лична банкова сметка с шестцифрено салдо, сметките за телефона (и естествено пътните разноски до Амстердам и другаде) са за сметка на централния комитет. Прислужницата ме бе свързала погрешно, майка ми се обади по черния телефон служебно:
— Централният комитет на дружествата за примиряване на расовите противоречия.
Онемях. Ако беше казала „Госпожа Шнир“, вероятно щях да кажа: „Обажда се Ханс, как си, мамо?“. Вместо това казах:
— Обажда се един пътуващ делегат на централния комитет на еврейските янки, моля свържете ме с дъщеря си.
Самият аз се изплаших. Чух как майка ми изпищя, след това изпъшка по един такъв начин, от който ми стана ясно колко бе остаряла. Каза:
— Ти като че ли никога няма да забравиш това, а?
Самият аз почти се бях разплакал и казах тихо:
— Да забравя ли? Трябва ли, мамо?
Тя мълчеше, чувах само толкова ужасяващия за мен плач на старица. Не я бях виждал пет години, сега тя трябваше да е над шейсет. За миг действително бях повярвал, тя можеше да превключи и да ме свърже с Хенриета. Впрочем тя винаги говореше за това, че „може би имала дори телефонна връзка с небето“, тя го прави шеговито, както днес всеки говори за телефонните си връзки — една с партията, с университета, с телевизията, с вътрешното министерство.
Толкова бих искал да чуя гласа на Хенриета, дори и да би казала само „нищо“ или само „лайно“. От нейната уста това не би прозвучало ни най-малко вулгарно. Като казваше това на Шницлер, когато той говореше за мистичните й дарби, то прозвуча така красиво като „сняг“ (Шницлер бе писател, един от онези готованци, които по време на войната живееха при нас, и винаги когато Хенриета изпадаше в това свое състояние, той говореше за мистична дарба, а заговореше ли той затова, тя казваше просто „лайно“). Тя можеше да каже и нещо друго: „Днес пак набих оня глупак Фоленбах“ или нещо на френски: „La condition du Monsieur le Comte est parfaite“4. Понякога тя ми помагаше да си пиша домашните и винаги се смеехме, че пише толкова добре домашните на другите, а своите собствени толкова лошо.