— Добре, Лео, много ти благодаря, донеси ми и една кутия цигари, когато дойдеш.
Чух го да кашля, не отговори и аз попитах:
— Чуваш ли ме? А?
Може би се беше обидил, че веднага го накарах да ми донесе цигари от неговите пари.
— Да, да — каза тогава, — само че… — той се запъна, заекна: — Трудно ми е да ти го кажа… не мога да дойда.
— Какво? — извиках аз. — Не можеш да дойдеш ли?
— Вече е девет без петнайсет — отвърна той, — а в девет трябва да съм се прибрал.
— А ако закъснееш? — попитах. — Ще те отлъчат от църквата ли?
— Ах, остави това — каза обиден.
— Не можеш ли да помолиш за отпуск или нещо такова?
— Не по това време — отговори той, — трябваше да го направя на обяд.
— А ако просто закъснееш?
— Ще ми наложат строга адхортация! — каза тихо.
— Звучи ми като градина — казах аз, — ако не съм забравил латински.
Той се позасмя.
— По-скоро на градинска ножица — обясни, — доста е неприятно.
— Е, добре — казах тогава. — Не искам да те принуждавам да понасяш такъв неприятен разпит, Лео, но имам нужда от някой.
— Много е сложно — отговори той, — трябва да ме разбереш. Една адхортация бих понесъл, но ако през тази седмица получа още една, ще бъде нанесено в документите ми и ще трябва да отговарям пред скрутиниума.
— Къде? — попитах. — Моля те, кажи го по-бавно.
Той въздъхна, промърмори нещо и каза съвсем бавно:
— Скрутиниум.
— По дяволите, Лео — рекох аз, — това звучи, сякаш разкъсваш насекоми. И „в документите“ — това е като П. П. 9. на Ана. Там също веднага вписваха всичко в документите, като при осъжданите.
— За бога, Ханс — възмути се той, — да не искаш през малкото минути, с които разполагаме, да се разправяме за нашата възпитателна система?
— Щом ти е толкова неприятно, няма. Но сигурно има пътища — искам да кажа заобиколни пътища, да прескочиш оградата или нещо подобно, както при П. П. 9. Искам да кажа, че и при най-строгите системи сигурно има вратички.
— Да — отвърна той, — има, както при военните, но аз ги ненавиждам. Искам да вървя по правия път.
— Не можеш ли заради мен да преодолееш ненавистта си и веднъж да прескочиш оградата?
Въздъхна и аз можех да си представя как си клати главата.
— Не можеш ли да почакаш до утре? Искам да кажа, че мога да избягам от лекция и да дойда към девет при теб. Толкова ли е належащо? Или веднага заминаваш пак?
— Не — отвърнах. — Ще остана известно време в Бон. Дай ми поне адреса на Хайнрих Белен, искам да му се обадя по телефона и може да дойде от Кьолн или където се намира сега. Защото аз съм наранен, е коляното, без пари съм, без ангажименти — и без Мари. Във всеки случай и утре все още ще съм ранен, без пари, без ангажименти и без Мари — значи не е належащо. Но може би Хайнрих междувременно е станал пастор и има мотопед. Чуваш ли ме още?
— Да — отговори той вяло.
— Моля те — продължих аз, — дай ми адреса му и телефонния му номер.
Той мълчеше. Въздишката му беше като на някой, който беше седял сто години в изповедалнята и бе въздишал заради греховете и глупостта на човечеството.
— Е, добре — каза накрая с явно усилие. — Значи не знаеш?
— Какво не знам? — извиках. — За бога, Лео, говори ясно.
— Хайнрих вече не е свещеник — каза той тихо.
— Аз мисля, че човек си остава свещеник, докато диша.
— Естествено — отвърна ми, — искам да кажа, че вече не е на служба. Махна се, от месеци изчезна безследно.
Той изцеди всичко това с мъка от себе си.
— Е — казах аз, — ще се появи отново. — После се сетих нещо и попитах: — Сам ли е?
— Не — отвърна Лео строго, — изчезна с едно момиче. — Това прозвуча, сякаш беше казал: „Заболя от чума!“
Стана ми жал за момичето. Тя сигурно е католичка и за нея сигурно е много неприятно да живее с бивш свещеник някъде в някоя колибка и да изтърпява детайлите на „плътските желания“, а наоколо бельо, гащи, тиранти, чинийки с фасове, употребени билети за кино и начало на недостиг на пари, а когато момичето слиза по стълбите надолу, за да купи хляб, цигари или бутилка вино, свадливата хазяйка отваря вратата и то дори не може да извика: „Мъжът ми е артист да артист!“ Беше ми жал и за двамата, за момичето повече, отколкото за Хайнрих. В такъв случай, когато става дума не само за някой незначителен, а дори за ненадежден капелан, църковните власти са сигурно много строги. За тип като Зомервилд сигурно щяха да си затворят очите. Той нямаше икономка с жълтеникава кожа на краката, а хубава, цъфтяща персона, която наричаше Мадалена, прекрасна готвачка, винаги поддържана и весела.