Выбрать главу

— Добре, Лео, много ти благодаря, донеси ми и една кутия цигари, когато дойдеш.

Чух го да кашля, не отговори и аз попитах:

— Чуваш ли ме? А?

Може би се беше обидил, че веднага го накарах да ми донесе цигари от неговите пари.

— Да, да — каза тогава, — само че… — той се запъна, заекна: — Трудно ми е да ти го кажа… не мога да дойда.

— Какво? — извиках аз. — Не можеш да дойдеш ли?

— Вече е девет без петнайсет — отвърна той, — а в девет трябва да съм се прибрал.

— А ако закъснееш? — попитах. — Ще те отлъчат от църквата ли?

— Ах, остави това — каза обиден.

— Не можеш ли да помолиш за отпуск или нещо такова?

— Не по това време — отговори той, — трябваше да го направя на обяд.

— А ако просто закъснееш?

— Ще ми наложат строга адхортация! — каза тихо.

— Звучи ми като градина — казах аз, — ако не съм забравил латински.

Той се позасмя.

— По-скоро на градинска ножица — обясни, — доста е неприятно.

— Е, добре — казах тогава. — Не искам да те принуждавам да понасяш такъв неприятен разпит, Лео, но имам нужда от някой.

— Много е сложно — отговори той, — трябва да ме разбереш. Една адхортация бих понесъл, но ако през тази седмица получа още една, ще бъде нанесено в документите ми и ще трябва да отговарям пред скрутиниума.

— Къде? — попитах. — Моля те, кажи го по-бавно.

Той въздъхна, промърмори нещо и каза съвсем бавно:

— Скрутиниум.

— По дяволите, Лео — рекох аз, — това звучи, сякаш разкъсваш насекоми. И „в документите“ — това е като П. П. 9. на Ана. Там също веднага вписваха всичко в документите, като при осъжданите.

— За бога, Ханс — възмути се той, — да не искаш през малкото минути, с които разполагаме, да се разправяме за нашата възпитателна система?

— Щом ти е толкова неприятно, няма. Но сигурно има пътища — искам да кажа заобиколни пътища, да прескочиш оградата или нещо подобно, както при П. П. 9. Искам да кажа, че и при най-строгите системи сигурно има вратички.

— Да — отвърна той, — има, както при военните, но аз ги ненавиждам. Искам да вървя по правия път.

— Не можеш ли заради мен да преодолееш ненавистта си и веднъж да прескочиш оградата?

Въздъхна и аз можех да си представя как си клати главата.

— Не можеш ли да почакаш до утре? Искам да кажа, че мога да избягам от лекция и да дойда към девет при теб. Толкова ли е належащо? Или веднага заминаваш пак?

— Не — отвърнах. — Ще остана известно време в Бон. Дай ми поне адреса на Хайнрих Белен, искам да му се обадя по телефона и може да дойде от Кьолн или където се намира сега. Защото аз съм наранен, е коляното, без пари съм, без ангажименти — и без Мари. Във всеки случай и утре все още ще съм ранен, без пари, без ангажименти и без Мари — значи не е належащо. Но може би Хайнрих междувременно е станал пастор и има мотопед. Чуваш ли ме още?

— Да — отговори той вяло.

— Моля те — продължих аз, — дай ми адреса му и телефонния му номер.

Той мълчеше. Въздишката му беше като на някой, който беше седял сто години в изповедалнята и бе въздишал заради греховете и глупостта на човечеството.

— Е, добре — каза накрая с явно усилие. — Значи не знаеш?

— Какво не знам? — извиках. — За бога, Лео, говори ясно.

— Хайнрих вече не е свещеник — каза той тихо.

— Аз мисля, че човек си остава свещеник, докато диша.

— Естествено — отвърна ми, — искам да кажа, че вече не е на служба. Махна се, от месеци изчезна безследно.

Той изцеди всичко това с мъка от себе си.

— Е — казах аз, — ще се появи отново. — После се сетих нещо и попитах: — Сам ли е?

— Не — отвърна Лео строго, — изчезна с едно момиче. — Това прозвуча, сякаш беше казал: „Заболя от чума!“

Стана ми жал за момичето. Тя сигурно е католичка и за нея сигурно е много неприятно да живее с бивш свещеник някъде в някоя колибка и да изтърпява детайлите на „плътските желания“, а наоколо бельо, гащи, тиранти, чинийки с фасове, употребени билети за кино и начало на недостиг на пари, а когато момичето слиза по стълбите надолу, за да купи хляб, цигари или бутилка вино, свадливата хазяйка отваря вратата и то дори не може да извика: „Мъжът ми е артист да артист!“ Беше ми жал и за двамата, за момичето повече, отколкото за Хайнрих. В такъв случай, когато става дума не само за някой незначителен, а дори за ненадежден капелан, църковните власти са сигурно много строги. За тип като Зомервилд сигурно щяха да си затворят очите. Той нямаше икономка с жълтеникава кожа на краката, а хубава, цъфтяща персона, която наричаше Мадалена, прекрасна готвачка, винаги поддържана и весела.