— Е, добре — примирих се, — тогава засега той отпада за мен.
— Боже мой — каза Лео, — колко си хладнокръвен, просто не мога да проумея.
— Нито съм епископ на Хайнрих, нито съм сериозно заинтересован от тази работа — отвърнах аз. — Само подробностите ме тревожат. Имаш ли поне адреса или телефонния номер на Едгар?
— Имаш предвид Винекен ли?
— Да — отговорих. — Спомняш си още Едгар, нали? В Кьолн се срещнахте у нас, а по-рано винаги играехме у семейство Винекен и ядяхме картофена салата.
— Да, естествено — каза той, — естествено, спомням си, но Винекен не е в страната, доколкото знам. Някой ми разказа, че заминал с научна цел, с някаква комисия, в Индия или Тайланд, не знам точно.
— Сигурен ли си? — попитах.
— Доста сигурен — отговори той. — Да, сега си спомням, Хериберт ми го разказа.
— Кой? — изревах аз. — Кой ти го разказа?
Замълча, дори не го чувах вече да въздиша и сега знаех защо не искаше да дойде при мен.
— Кой? — изкрещях още веднъж, но той не ми отговори.
Отлично бе усвоил това покашляне като в изповедалня, което чувах понякога, когато чаках Мари в църквата.
— По-добре — казах тихо, — не идвай и утре. Жалко ще е да пропуснеш лекцията. Остава да ми кажеш, че си видял и Мари.
Явно се бе научил само на въздишки и покашляне. Сега отново въздъхна, дълбоко, нещастно, дълго.
— Няма нужда да ми отговаряш — казах аз, — само поздрави оня симпатяга, с който днес два пъти си говорих по телефона.
— Щрюдер ли? — попита тихо.
— Не знам как се казва, но беше толкова мил по телефона.
— Но него никой не го взима на сериозно — каза, — той е, той е така да се каже по милост тук. — Лео действително успя да изтръгне една усмивка: — Понякога се промъква до телефона и говори глупости.
Станах, погледнах през една от пролуките на пердето към часовника долу на площада. Беше девет без три минути.
— Сега трябва да вървиш — казах аз, — иначе ще ти пишат в документите. И утре не пропускай лекцията.
— Но, разбери ме! — помоли се той.
— По дяволите! — казах аз. — Разбирам те. Прекалено добре.
— Що за човек си ти всъщност? — попита той.
— Аз съм клоун — отговорих, — и събирам моменти. Чао.
Затворих телефона.
25
Бях забравил да го попитам за преживяванията му в армията, но може би някога ще ми се удаде такава възможност. Сигурно щеше да хвали „храната“ — така добре не се бе хранил никога в къщи, — трудностите щеше да сметне за „възпитателни и изключително ценни“, а докосването до човека от народа за „невероятно поучително“. Можех да си спестя да го питам за това. Тази нощ той нямаше да може да затвори очи в семинарското си легло, ще се хвърля от една страна на друга от угризения на съвестта и ще се пита, дали е било правилно да не дойде при мен. Толкова много неща исках да му кажа, че за него щеше да е по-добре да следва теология в Южна Америка или в Москва, в която и да е част на света, само не в Бон. Той трябваше да разбере, че за това, което наричаше негова вяра, тук нямаше място, между Зомервилд и Блотерт, в Бон, един сменил вероизповеданието си Шнир, който дори е станал свещеник, можеше само да закрепи курса на техните акции. Веднъж трябва да си поговоря с него за всичко, най-добре, когато в къщи имаше журфикс. Ние двамата блудни синове щяхме да седнем при Ана в кухнята, да пием кафе, да си припомняме старите времена, когато в нашия парк все още се учеха да хвърлят противотанкови гранати и пред входа спираха автомобили на вермахта, когато настаняваха у нас офицери от вермахта. Един офицер — майор или нещо такова — с фелдфебели и войници, един автомобил, те всички мислеха само за яйца на очи, коняк, цигари и солени шегички с момичетата в кухнята. Понякога ставаха делови, тоест важни: тогава се строяваха пред нашата къща, офицерът започваше да се удря в гърдите, дори пъхаше едната си ръка под куртката като някой долнопробен актьор, който играе полковник, и започваше да крещи нещо за Украйна победа. Неловко, смешно, безсмислено. А когато се разбра, че госпожа Винекен се е промъкнала тайно през нощта заедно с други жени през гората между немските и американските позиции, за да си набави от другата страна от брат си, хлебар, малко хляб, служебният им жар стана опасен за живота. Офицерът искаше да застреля госпожа Винекен и две други жени за шпионаж и саботаж (при едно от дознанията госпожа Винекен бе признала, че била говорила с американски войник). Но тогава баща ми прояви за втори път в живота си — доколкото си спомням — енергия, измъкна жените от импровизирания затвор — нашата пералня, и ги скри долу на брега в бараката за лодки. Той се държа като истински храбрец, кресна на офицера, а офицерът в отговор кресна на него. Най-смешното в този офицер бяха ордените му, които подскачаха на гърдите му от възмущение, а майка ми каза със своя мек глас: „Но, господа, господа, все пак всичко трябва да има граница…“ От цялата работа я разстройваха само взаимните крясъци на „господата“. Баща ми каза: „Преди на тези жени да се случи нещо лошо, трябва да разстреляте мен — моля“, и той наистина разкопча сакото си и предложи гърдите си на офицера, но войниците трябваше вече да отстъпват, защото американците бяха заели хълмовете над Рейн и жените можеха спокойно да излязат от бараката за лодки. Най-неприятното в този майор, или какъвто там беше, бяха ордените му. Без тях може би щеше да запази известно достойнство. Когато виждам жалките еснафи на мамините журфиксове с техните ордени, винаги си спомням за този офицер, дори орденът на Зомервилд тогава ми се вижда поносим: Pro Ecclesia и още нещо. Зомервилд все пак прави нещо трайно за църквата си. Той държи на своите „хора на изкуството“ и има достатъчно вкус да носи постоянно ордена на гърдите си. Носи го само на процесии, на тържествени литургии и телевизионни дискусии. Телевизията лишава и него от онези остатъци от срам, които трябва да му призная. Ако нашият век заслужава име, би трябвало да се казва век на проституцията. Хората свикват с курвенския речник. Веднъж срещнах Зомервилд след една такава дискусия („Може ли модерното изкуство да бъде религиозно?“) и той ме попита; „Добре ли бях? Харесах ли ви?“, буквално въпроси, каквито задават курвите на клиентите си. Трябваше само още да каже: „Препоръчайте ме на други.“ Тогава му казах: „Не ви харесах, значи и вчера не сте ми харесали.“ Бе тотално разбит, въпреки че доста скромно бях изразил впечатлението си от него. Беше противен, заради няколко евтини белези на своята ерудиция той „срази“ или „разби“ събеседника си, някакъв малко безпомощен социалист. Хитро питаше: „Значи вие намирате ранния Пикасо абстрактен?“, пред десет милиона зрители унищожи стария, побелял човек, който мърмореше нещо за ангажираност, като каза: „Ах, вие говорите за социалистическо изкуство — или дори за социалистически реализъм?“