Вече можех да ходя без да куцам много забележимо. Това направи излишна щайгата от портокалите, трябваше само да пъхна под лявата мишница една възглавница от канапето, под дясната китарата и да отивам на работа. Имах само още две цигари, едната щях да изпуша, а последната щеше да изглежда много примамливо в черната шапка; поне една монета до нея щеше да изглежда добре. Потърсих в джобовете на панталона си, обърнах ги навън — няколко билета от кино, една червена пионка от „Не се сърди човече“, една замърсена хартиена носна кърпа, но никакви пари. В антрето извадих чекмеджето на гардероба — четка за дрехи, квитанция от бонския църковен вестник, бележка за бутилка от бира, никакви пари. Проверих в кухнята всички чекмеджета, изтичах в спалнята, търсих между копчета за яки, банели за ризи, копчета за ръкавели, между чорапи и носни кърпи, в джобовете на зеления памучен панталон — нищо. Събух тъмния си панталон, оставих го на пода като свалена кожа, хвърлих бялата риза до него и облякох светлосиньото трико през главата — тревисто зелено и светлосиньо, отворих вратата с огледалото — прекрасно, толкова добре не бях изглеждал никога. Бях нанесъл грима си много дебело, той бе стоял години наред и бе изсъхнал, и сега видях в огледалото, че гримът бе започнал да се напуква, имаше бразди като на изровена при разкопки статуя. Тъмните ми коси отгоре стояха като перука. Мънках под носа си някакъв текст, който тъкмо ми хрумна: „Бедният папа Йоан, не слуша ХДС, той не е магарето на мелничаря, той не иска кравата на мелничаря“. Ставаше за начало, а централният комитет за борба с богохулството няма да има никакви възражения срещу този текст. Щях да съчиня още много куплети и щях да го изпълня като балада. С удоволствие бих заплакал, спираше ме гримът, той седеше така добре, с пукнатините, с местата, където започваше да се отделя, сълзите биха разрушили всичко това. По-късно можех да плача, след работа, ако още ми се плаче. Професионалното поведение е най-добрата опора, само светците и аматьорите могат да залагат на живот и смърт. Отдръпнах се от огледалото, навлязох по-надълбоко в себе си и същевременно се отдалечих повече. Ако Мари ме видеше така и после намереше сили да премахва с ютията восъчните петна от малтийския му рицарски мундир, значи тя наистина е умряла и ние сме разделени завинаги. Тогава можех да започна да скърбя над гроба й. Надявах се, че всички ще имат достатъчно дребни пари, когато минават покрай мен: Лео малко повече от един грош, Едгар Винекен, когато се върнеше от Тайланд, може би някоя стара златна монета, и дядо, когато се върне от Иския — той щеше поне да ми напише един безкасов чек. Междувременно се бях научил да ги осребрявам, майка ми вероятно щеше да сметне за подходящо да даде два до пет пфенига, Моника Силвс сигурно щеше да се наведе към мен и да ме целуне, докато Зомервилд, Кинкел и Фредебойл нямаше да хвърлят в шапката ми дори цигара, възмутени от моята безвкусица. В това време, когато часове наред не се очакваха влакове от юг, щях да прескоча с велосипеда до Сабина Емондс и да си хапна супичката. Може би Зомервилд щеше да се обади по телефона на Цюпфнер в Рим и да го посъветва да слезе от влака още в Годесберг. Тогава ще отида с велосипеда дотам, ще седна пред вилата в градината на склона и ще изпея там моята песничка: тя трябваше само да дойде, да ме види и да бъде или мъртва или жива. Единственият, за когото ми беше жал, бе баща ми. Беше много мило от негова страна, че спаси жените от разстрел, беше мило и това, че сложи ръка на рамото ми, и — сега виждах в огледалото — така както бях гримирай, не само приличах на него, аз бях смайващо същият като него, и сега разбрах защо толкова силно осъждаше преминаването на Лео към католицизма. Към Лео не изпитвах съчувствие, той имаше своята вяра.
Още нямаше девет и половина, когато слязох долу с асансьора. Спомних си за големия християнин господин Костерт, който още ми дължеше бутилката с ракия и разликата в билетите до първа класа. Бих му изпратил една пощенска картичка без марка и така да бръкна в съвестта му. Той трябваше още да ми изпрати и квитанцията за багажа ми. Беше добре, че не срещнах моята съседка, хубавата госпожа Гребсел. Щеше да се наложи да й обяснявам всичко. Ако ме видеше на стъпалата на гарата, нямаше да се наложи да обяснявам нищо. Липсваше ми само брикетата, моята визитна картичка.
Вън беше хладно, мартенска вечер, вдигнах си яката на сакото, сложих си шапката, опипах последната си цигара в джоба. Сетих се за бутилката с коняк, тя щеше да действа много декоративно, но би възпрепятствала проявленията на милосърдие, беше скъпа марка, познаваше се по запушалката. Възглавницата под лявата мишница, китарата под дясната, тръгнах към гарата. Едва по пътя забелязах следи от времето, което тук се нарича „лудешко“. Един маскиран като Фидел Кастро пиян младеж се опита да се заяде с мен, но аз се измъкнах. На стълбите на гарата една група матадори и испански донове чакаше такси. Бях забравил, че имаше карнавал. Това бе добре дошло. Професионалният артист най-добре се крие сред аматьори. Сложих възглавницата на третото стъпало отдолу нагоре, седнах, свалих си шапката и сложих в нея цигарата, не точно в средата, не в края, а така, сякаш бе хвърлена отгоре, и започнах да пея: „Бедният папа Йоан“, никой не ми обръщаше внимание, а и нямаше да бъде добре — след един час, след два, след три часа щяха да започнат да ми обръщат внимание. Прекъснах изпълнението си, когато чух гласа на говорителя. Той съобщаваше за някакъв влак от Хамбург — и аз продължих да пея. Изплаших се, когато в шапката ми падна първата монета — беше един грош, той улучи цигарата и я избута в края. Аз я поставих отново на място и продължих да пея.