— Грешите — обърка се Махре. — Наистина грешите, не се познаваме с Ай. Виждали сме го само отдалеч. Аз…
— Лъжец! Не говориш с гласа на истината, защото тази истина ти е съвсем чужда.
— Маху! — предупредително се намеси Джарка.
— Лично наблюдавах къщата ви и видях Ай да влиза и да излиза от тук късно през нощта. Защо сте тук? Кого дебнете? Мен? Джарка? Или самия Ехнатон?
Некмет си взе парче нар. Задъвка го внимателно, използвайки възможността да погледне към баща си.
— Наричате се сехмети — продължих. — Фамилия на наемни убийци. От Ахмин сте. Работите само за Ай. Махре, преди години си работил със съпругата си, но тя е починала. Сега го правите двамата с хубавата ти дъщеря. Очистили сте някои хора в Тива непосредствено преди Божествения да напусне този град. Давали сте гласност на убийствата, за да ги вземат хората за разправа между конкуренти или за отмъщение. Но всичките ви жертви в Тива имат нещо общо: до един са били неприятели на Ай. Същото важи и за жертвите ви по поречието на Нил — част от думите ми беше истина, а останалото — просто предположения и блъф. — Тук ви е довел господарят ви Ай. С наша помощ, особено от страна на Джарка, сте си осигурили свободен достъп в двореца.
— Не сме сторили никому нищо — възпротиви се Некмет.
— Все още не — блъснах встрани чашата си с вино. — Първо е трябвало да се погрижите да бъдете приети тук, да станете част от всекидневието. Пък и за какво да бързате. Която и да е била жертвата, сте чакали заповед от господаря ви Ай, преди да нанесете удара…
— Имаш ли доказателства? — бе започнал да мисли Махре.
— Не си въобразявай, че сме дечурлига, започнали двубой с пръчки — озъбих му се. — Ще преровя цялата ви къща: сигурен съм, че ще намеря онова, което ми трябва.
— Къде са полицаите ти? — попита Некмет.
— И двамата знаете много добре онова, което никой друг не знае. Божествения е приел, че сехметите са изобличени и екзекутирани. Но ако разбере, че истинските наемни убийци са били подпомагани и са получили достъп до двореца благодарение на помощника ми, на Джарка също ще му се наложи да изпита силата на гнева му.
— Нека да отидем при господаря Ай — предложи Махре.
— И той ще отрече всичко — срязах го. — Ще ме изкара луд, но бедата ще бъде вече сторена. Дори и да се измъкнете, Джарка ще остане в сянката на подозрението до края на живота си.
— Мисля… — започна Махре и внезапно блъсна масата.
Но преди да се изправи, го забелязах да свива ръката си в лакътя, и бях готов, когато замахна. Спотайваният досега нож в ръката му бе насочен право към гърлото ми; Некмет също се хвърли към Джарка със скрита кама. Той се оказа по-бърз от мен и парира атаката й с удар в стомаха. Ножът на Махре докосна съвсем леко врата ми отстрани. Успях да пробода оголената му шия и не се поколебах да направя срез със завъртане на острието. Той падна на възглавниците, явно изненадан; кръвта му заизскача на тласъци от устата и от раната му. Затрепери като при силен пристъп на треска; от устата му се разнесоха ужасяващи звуци. Погледнах вдясно. Джарка бе обвил с ръка тила на Некмет и продължаваше да я притиска към камата, забита в горната част на корема й; устните й бяха полуотворени, а клепачите й потрепваха бързо-бързо, сякаш искаше да му каже нещо важно или да го целуне. Лицето на Джарка напомняше маска със страховито изражение: с дълбоката мъка и болка на човек, решил твърдо да не отпуска хватката си. Очите му се взираха съвсем отблизо в нейните. След малко лицето й помръкна, а раменете й се отпуснаха. Махре също притихна. Дръпнах Джарка встрани, освобождавайки трупа на Некмет, който се строполи върху възглавниците. После напълних с вино чашите ни. Докато седях и отпивах, Джарка хълцаше — една от най-сърцераздирателните сцени, на които съм присъствал в целия си живот. Той прекара така сигурно цял час, докато двата трупа продължаваха да ни гледат с изцъклените си очи. Около и над къщата закръжаха птици; нощта се спусна, тъмна и мека като кадифе. Най-после Джарка изтри сълзите от очите си.
— Защо не ми каза? — осъдително попита.
Младият ми приятел внезапно бе остарял. Лицето му бе загубило маслинения си цвят и мекота, под очите му имаше червени кръгове, а встрани от устата му се бяха вдълбали бръчки. Приличаше ми на старец, повален от тежка болест.
— Нямаше и за миг да ми повярваш. Познавам те добре. Щеше да поискаш обяснение от Некмет. И двамата щяха или да те убият, или да те излъжат и да избягат.