Выбрать главу

Дадох си сметка защо Ай бе потърсил услугите на сехметите и защо Хоремхеб и Рамзес бяха толкова угрижени. Градът на Атон, бленуван от моя господар, се олюляваше на ръба на своята гибел. Нефертити, която сякаш разговаряше със себе си, бе подхванала молитва за успокояване на болката от всички неправди на този свят. Запазих мълчание. Не я попитах нищо за илачите, които бе давала на Хийа, нито пък споменах името на Пентжу, макар и да подозирах какво се бе случило. Най-после, надвита от изпитото вино и нервното изтощение, Нефертити легна на дивана, придърпа една възглавница под хубавите си бузи и заспа. Известно време останах на колене, взрян в онова изящно лице, обрамчено от великолепната й червена коса. След това се наведох по-близо и я целунах съвсем леко по полуотворените устни, запазили сладостта на изпитото вино. Изправих се и тръгнах към вратата.

— Маху — извика тя, но аз не се обърнах, а само спрях с ръка на резето, — сгреших, подведена от собствената си гордост и надменност.

Отправих се към представителното жилище на господарката Хийа — дворцова резиденция с прилежащи градини. Посрещна ме Пентжу с посивяло лице и хлътнали очи с безизразен поглед. Разказах му какво се бе случило. Той се усмихна и кимна доволно. Когато го ударих по лицето, той нито протестира, нито повика стражата, а само се изправи бавно, обърса кръвта от носа си и кротко се усмихна на себе си. Ударих го още веднъж, въпреки че чувах от къщата тъжна песен: оплакваха смъртта на Хийа, чието тяло бе подготвяно за погребалната церемония в една от гробниците в стръмните скални грамади на изток.

— Ще ме удариш ли отново?

— Защо? — попитах рязко.

— Защо ли? — присви усмивка очите на Пентжу. — Да се отнася с мене като с куче пред очите на целия съвет! Да ме удря по голия задник, като че ли съм непослушен ученик! Да не чуя и дума за извинение! Да ме уединят, като че ли съм заточеник! Същото важи и за Хийа. Забременя преди около осемнайсет месеца, но бебето се роди преждевременно.

— Но как?

— А ти как мислиш, че се зачеват бебета? — изрече ядно.

Вдигнах ръка заплашително.

— Маху, Маху — хвана той китката ми. — Хийа бе лукава като маймуна. Тя подозираше, че във виното и храната, пращани като подаръци от Нефертити, има всевъзможни неща, които или ще й попречат да зачене, или ще унищожат плода. Предупредих я да се храни само с това, което идва от мен. Божествения идваше често тук. Подслушвах как й разказва, че Нефертити му е омръзнала, че го дразни с твърденията си, че се вижда като равна с него, че също се смята за божествена… И най-вече страданието му, че няма син — сви рамене Пентжу. — Когато Хийа забременя отново, Ехнатон ме накара да се закълна, че няма да споделям това с никого. Поиска това от всички тук. Готвачите и прислужниците, които са до един от Митани, се задължиха да бъдат предани единствено на Хийа. А на нея й бе внушено да не излиза от градината. Портите бяха завардени, но най-важното бе, че никой не подозираше нищо.

— С изключение на Ай. Прав ли съм?

— Да, с изключение на Ай. Той научил по някакъв начин новината, но не се осмелил да я сподели с дъщеря си или да уведоми фараона. Преди десет дни детето се роди напълно здраво и силно. Горката Хийа се почувства зле. Порази я родилна треска и почина. Заповедите на фараона не се обсъждаха: никой не можеше да влезе тук и никому не се разрешаваше да излезе от двореца без писмено нареждане.

— С изключение на мен, нали?

— Хийа имаше слабост към теб. Наистина те харесваше. Ти бе от малцината, които се отнесоха с уважение към нея. Намираше те за чудак. Как те описваше ли? — притвори очи. — Ето така: той не е човек, който е изгубил душата си, а човек, който я търси. Преди да издъхне, бе потънала в пот; тресеше я и я изгаряше огън, също като камък, напичан от слънцето. По някое време спомена шепнешком името ти и поиска думите й да стигнат до теб — усетих как ме побиха тръпки. — Маху, разпоредих се да те пуснат само заради нея — сниши се до тих шепот гласът му. — Защото има послание за тебе: „Кажи на Маху, — заръча ми тя, — че говоря съвсем малко, преди да умра, но ще продължа да говоря и отвъд гроба си.“

Спомних си каква е голямата, истинска клетва за митанийците.

— Какво ти каза? — попитах развълнуван.

— „Кажи на Маху да бди над сина ми. Кажи му да стане негов водещ дух и да го пази така, както пазеше някога Забуления. Кажи му, че може би моят син е Оня, който трябва да дойде: Месията, Осветения от Бога.“ — Пентжу бе стиснал китките ми толкова силно, а гласът му прозвуча толкова убедително, че повярвах напълно в истинността на думите му.