— Дръглив си като хрътка.
Косата ми бе посребряла тук-там, бузите ми бяха хлътнали. Вгледах се в очите си и бутнах огледалото.
— Какво има? — попита Джарка.
— Приличам на павиан, но по-лошото е, че очите ми са като очите на Собек.
— Вината е в чумата. Напролет ще си в пълна форма.
Едва тогава той ми разказа за истинските размери на бедствието и за броя на жертвите. Чумата бе помела великата царица Тийи, принцеса Мекетаатон, двете най-малки дъщери на Ехнатон и много знатни личности, писари и жреци. Пентжу бе оцелял, както и невръстният наследник на престола, останал под ключ в строга изолация. Хоремхеб и Рамзес бяха избягали в Червените земи, последвани от Ай, Майа и Хюйи.
— Горкият Карнак също се спомина! Ял е…
— Не ми казвай — прошепнах. — По-нататък! Мерире?
— Демоните се погрижиха за своя повелител, който все още е издут от разкош и гной.
— А Ехнатон?
— Жив е, но в строго отшелничество — погледнах треперещите си ръце. Джарка клекна пред мен. — Господарю, често говореше за нея… За Великата царица Нефертити! А нощем плачеше пак за нея!
— Е, и? — попитах с пресекващ глас.
— Оцеля, още е затворничка в Северния дворец. Хайде, ставай! Трябва да ти покажа града.
Джарка се върна с колесница от царските обори. Поехме из града. Улиците бяха безлюдни, а къщите — изоставени, със заковани на кръст дъски. Всевиждащото око Уаджет бе изрисувано навсякъде по стените. По кръстовища и по ъгли бяха запалени безброй клади за пречистване на въздуха. Натоварени догоре с вонящи трупове коли следваха пътя до стръмните скали на изток, където свистяха огромни огньове, изгарящи покойниците. Големи групи въоръжени наемници стояха готови за действие; самото им присъствие налагаше безмълвие и мъртвешко спокойствие.
— Град на мъртвите — продума тихо Джарка. — Господарю, в разгара на чумата тези улици приличаха повече на пътищата в света на отвъдното. Навсякъде горяха огньове, сякаш цялата земя бе пламнала.
— Кой бдеше за реда? — попитах.
— Хоремхеб и Рамзес, разбира се. Обявиха военно положение. Лекарите твърдят, че чумата е вече отминала, но хората бягат надалеч.
Стигнахме до Големия храм на Атон. Жреците се бяха събрали на малки групички. Нямаше и помен от поклонници; от местата на жертвените огньове не се разнасяше мирис на тамян. Градините от широкия път към сградата на храма бяха занемарени и буренясали. Стените бяха издраскани с пасквилни изображения на Ехнатон.
Излизането ми явно е било забелязано веднага, тъй като след три дни ме повикаха с писмено нареждане в царския дворец. По пустите коридори зърнахме само наемници и малки групички от дворцовата военна част. Придружаващият ни шамбелан ни уведоми с полушепот, че такова било желанието на Божествения:
— Той освободи цялата прислуга, защото не вярва на никого от нас.
Стражата на Тронната зала ни претърси и настоя Джарка да изчака вън. Влязох в затъмненото помещение. Миришеше на застояло, а по-голямата част от залата бе потънала в мрак. Сякаш цялата светлина се бе събрала около трона, където Ехнатон седеше прегърбен, отпуснат и гол — само с тясно парче плат около слабините, с искрящо като огън гръдно украшение на врата. Момичешки глас ми нареди да се приближа. Заковах се прав пред трона толкова смаян, че не отмерих полагаемия се поклон. Цялата глава на Ехнатон бе обръсната; брадата му бе набола, а хлътналите му безизразни очи ме фиксираха като маслени лампи. Анхеспаатон се бе разположила в скута на баща си и слагаше в устата му череши, а Меритаатон — най-голямата му дъщеря, се бе изтегнала върху възглавници с чаша вино в ръце. И двете станаха, когато влязох. Бяха бременни, с видимо наедрели кореми и гърди. Бяха облечени като хесети с прозирни набрани поли, препасници на слабините и бродирани шалове на раменете. След още миг се осъзнах и коленичих върху най-близките възглавници. Зърнах необичайно дългите мръсни нокти по ръцете и краката на Ехнатон, а той вонеше на пот. Ехнатон продължаваше да мълчи. Дъщерите му застанаха някак си боязливо встрани. Меритаатон направи срамежлив опит да придърпа шала около себе си, докато Анхеспаатон позираше нагло и предизвикателно в голотата си. Подаде на баща си дълбок бокал с вино, той го пое с трепереща ръка и отпи няколко глътки, шумно премлясвайки. Едва тогава се размърда на трона си.
— Маху, всички си тръгнаха.
— Кои всички, господарю?