Погледът му бе размазан, а по отпуснатите му устни имаше следи от вино. Ехнатон отпи отново от бокала.
— Духът си отиде. Моят Отец скри лицето си. Толкова много мъртъвци — той погали издутите кореми на дъщерите си. — Но семето ми е все така плодовито. Ще гледам да населя цялата земя със семето си, макар че Ай и другите продължават да ме безпокоят. Доклади за това, доклади за онова… Маху, мислех, че си си отишъл. Реших, че вече си мъртъв.
— Все още съм болен…
— Колко са хубави — запя Ехнатон. — Колко са хубави твоите лъчи — изсекна се той с пръсти. — Какво ще ме посъветваш, Песоглавецо от Юга?
— Първо да се почистят улиците, да се дезинфекцират тържищата и градините, да се върнат работниците и търговците, за да живнат пазарищата. А вие излезте, за да ви видят всички.
— Какво друго?
— Да се върне вярната ви царица.
— О, тя се върна — замахна с пиянски жест Ехнатон и се удари по главата. — Тук е.
— Баща ми ще продължи да управлява — разпалено обяви Анхеспаатон със светнали от яд очи. — Нашата кръв, посятото семе и неговата слава ще ни водят напред в идните времена! — въпреки черната й като нощ коса в очите й запламтя духът на Нефертити — явно бе твърдо решена да брани неговите и своите интереси.
— А синът ви, ваше величество?
Откъм Анхеспаатон проехтя недоволно изсъскване досущ като на разфучала се котка.
— В безопасност е! Павиане…
— Върнете Великата си съпруга.
— Ще помисля и за това, Маху, но вече е време да си тръгваш. Защото семето ми — той посочи слабините си — иска да изскочи.
Изправих се.
— Не съм казвал да си тръгваш веднага!
Отпуснах се тежко обратно върху възглавниците.
— Ще събера Царския кръг — заговори Ехнатон, преплитайки език. — Ще ги събера, но ще оставя на Ай да води разговора, докато реша какво да сторя с главата му. Не, не и не, засега главата му остава на мястото си. Нужен ми е. Мерире ще го следи — извърна очи и захлипа. — И ще наредя да се върнат всички — продължи приглушено, облян в сълзи. — Павиане, бих искал да мога да се върна на юг, в онази дъбрава, а изгряващото слънце да залее пак лицето ми със светлина. Не беше честно: нямах никакъв шанс. Разбираш ли, Маху? Нямах никаква възможност за избор.
— Кога, господарю?
— В храма на Амон. Знаех, че виното е отровно. Подмамих брат си Тутмос и той излезе. Казах му да ме почака в спалнята ми, за да му разкрия голяма тайна за майка. Разбра ли, Маху? Знаех, че виното е отровно. Аз… Аз… — отново запелтечи. Погледна към Меритаатон. Тя продължаваше да стои с наведена глава. Но Анхеспаатон знаеше добре за какво говореше баща й. — Е, Маху, после се върнах в спалнята си. Видях отровното вино в каната и в чашата до нея.
— Господарю — трудно си поех дъх в опит да сподавя страха, чиито тръпки почувствах по цялото си тяло. Сърцето ми се качи в гърлото. Не можах да продължа.
— Ай и Нефертити ме бяха предупредили, че виното ще е отровно — Ехнатон се наведе напред като каещ се грешник, който се изповядва пред жрец. — Не биваше нито да го пия, нито да ям от храната. Почувствах голяма слабост. Те ми бяха казали всичко за предстоящите събития и се оказаха напълно прави.
Спомените ме заляха като река: Шишнак, който твърдеше, че е невинен, но заради болката се призна за виновен; Хотеп, който ми се хилеше в онази градина и ме насочи нагло по невярна следа малко преди да умре. Едва сега разбрах къде бе прикрил капаните си. Бе целял да съм близо до Ай и Нефертити, за да съм подходящото сечиво за постигане на стремежите им. Кого още бе използвал? Пентжу, изпълнения с жажда за мъст Пентжу, комуто Хотеп бе плащал от самото начало. Както и на Хийа, която бе посещавала Великолепния в Дома на любовта, но не за да получи маков сок, а за да предаде онова, което бе успяла да научи. Хотеп я бе въвел там. Той бе подготвил тихомълком отмъщението си дори след падането си от власт!
Хотеп и Ай — две кобри, преплетени в смъртен двубой към властта. Дали Хотеп бе подтикнал Великолепния да проводи Хийа като отмъщение? Дали Хотеп бе убедил Хийа да приеме самотата и снизходителните забележки на Нефертити, за да дочака своя миг? Едва тогава — толкова години по-късно — зърнах плодовете на лукавия му мозък. Сигурно и това бе прозрял — че един ден Ехнатон ще се нахвърли срещу Нефертити. Хийа и Пентжу бяха верните му оръжия. Превъзходният конспиратор Ай бе постигнал незначителен успех в контролирането или възпрепятстването на Хотеп; той бе преследвал осъществяването на собствените си планове, ускорявайки своя бяг непосредствено преди финала — убийството на Тутмос и успеха на Ехнатон. Можех да разбера поведението на Хийа. Но на Пентжу? Тогава се сетих за сляпото му увлечение към благородната дама Тенбра, която, ако се погледне реално, едва ли би трябвало да обърне по-специално внимание на някакъв си лекар. Разбира се, Хотеп бе помогнал и тук на Пентжу. А отровата, която бе убила Тутмос? Това бе дело не на Шишнак и жреците на Амон, а на групата от Ахмин. Ай и Нефертити са имали шпиони сред жреците на Амон. Не е било никак трудно да се внесе съд с вино в една спалня, а Ехнатон да бъде предупреден да не яде и да не пие нищо там. Погледнах към господаря и видях замаяното му изражение. Дали е бил напълно наясно със заговора срещу брат му? Мислите ми се тълпяха една след друга. Какво беше например поканата в храма на Амон — дело на Шишнак или лукаво подсещане на Ай за мястото му в жреческата йерархия в Карнак? Амбициозна игра, но толкова фина, че жреците в Карнак се видяха принудени да поемат отговорността.