Спомних си за пиянското бърборене на Ехнатон. С какъв копнеж говореше за доброто старо време, за уединението и чистотата на младостта си.
— Но хората ще поискат да видят тялото му! Особено Хоремхеб, Рамзес и другите…
— И ще чуят онова, което току-що ти казах. Ехнатон не вярваше в ритуала на Озирис. Ще им кажем истината: че тялото и душата на Ехнатон са се върнали при своя Отец. И че само духът му е останал при нас.
— Но какво ще стане, ако той се върне? Какво ще се случи, ако нашият велик фараон излезе някъде откъм Червените земи пречистен и непоколебим?
Ай поклати глава:
— Подобни неща вече са му чужди.
— Никога ли не е споменавал или поне намеквал, че ще стори нещо подобно?
— Постоянно беше навъсен и затворен в себе си — сви рамене Ай. — Дъщеря ми, аз, Мерире и Туту ще се закълнем с най-свещените клетви, че не знаем нищо. Претърсихме навсякъде.
— А какво според теб е станало в действителност?
— Да ти кажа ли, Маху? — придърпа съвсем близо до мен столчето си Ай. — Надви го умората и всичките му илюзии се изпариха. Отишъл е в Червените земи, за да умре там или за да остане наистина сам. Може и да е вече убит. Възможно е и да е умрял или пък да живее в някоя пещера, също като онези свети мъже, които не разговарят с никого освен с пустинните духове, вятъра и небето. Маху, решението му е било взето: той не може и няма да се върне никога.
— Няма да се върне, така ли? Ай, ти имаш ли пръст в тази работа?
— Не, Маху, но наистина имам нещо общо със спасяването на Египет. С връщането към старите порядки, казано най-точно. Това ме засяга и трябва да е основна грижа на всинца ни. Стига вече с мечтите и бляновете! Никакви видения и прозрения! Без нови градове и нови богове. В края на краищата може би още пролетта ще се върнем в Тива, където Хюйи и Майа подготвят вече възкръсването на Египет. Хоремхеб и Рамзес правят същото в Мемфис. Маху, задавам ти един-единствен въпрос: ти с нас ли си? Защото онези, които не са с нас, са против нас.
— Колко хора ще научат за това?
— Само чедата на Кап. Никой друг.
— С изключение на теб и на дъщеря ти, така ли?
— Маху, ти пак пропусна да отговориш на въпроса ми: с нас ли си, или си против нас? — подаде ми ръката си Ай, така че не ми остана нищо друго, освен да я стисна.
Прибрах се у дома и казах на Джарка да дойде с мен в градинския павилион, където шпионите и осведомителите на Ай щяха да бъдат доста затруднени, ако са решили да ни дебнат и послушват. Казах му за станалото.
— Мъртъв ли е? — попита Джарка също като мен.
— Възможно е. Може и да е бил убит или отведен в Червените земи, които сега обикаля.
— Ще кажа на хората ми да поразпитат. А възможно е вече всичко да е свършило. И мен ме посетиха хора от двореца — засмя се Джарка. — Получихме указания да заличим и да премахнем гробница, гроб или всяко друго нещо с надпис за господарката Хийа. Очаква се да приключим към края на месеца. Впрочем какво мислиш? — попита настойчиво той. — Възможно ли е Ехнатон да се е почувствал прекалено уморен и изтощен?
Притворих очи и се върнах към образа на младия човек, живял съвсем скромно и пестеливо преди толкова години. Тъкмо щях да отговоря, когато почти влетя един от служителите ми.
— Господарю, имаш посещение: мъж и малко момче.
Пентжу почти избута човечеца и влезе в стаята. До него пристъпи хлапе на не повече от пет години. Беше със среден ръст; причудливо издължената му глава с яйцеобразна форма бе гладко избръсната, бе останал само един кичур покрай лявото му ухо. Тъмните му очи искряха; устните му бяха пълни, но устата не бе голяма. Имаше стройна фигура и деликатно телосложение; беше облечено с бяла роба, дълга до глезените, и обуто със здрави сандали.
— Знаете ли кой е това? — попита Пентжу.
Казах на офицера да затвори вратата след себе си и да застане на пост. После вдигнах малкото човече от земята. То дори не мигна, а ме загледа внимателно. Целунах го по двете бузи и го оставих долу. Малката му ръчичка потъна веднага в моята длан.
— Синът на Хийа — каза Джарка, — принц Тутанкатон.
Коленичих на пода и се поклоних дълбоко. Джарка стори същото.
— Не бива да го правите — потупа ме малката ръчичка по главата. — Не, не бива да го правите — повтори то с детска гримаса и наклонена на една страна глава, като продължи да ме гледа. — Той ми каза — посочи детето към Пентжу. — Никой не бива да го прави, поне засега.
Сипах на Пентжу голяма чаша вино и попитах момчето дали иска да хапне или пийне нещо. Принцът поклати глава. После седна досущ като възрастен човек на столчето, което Джарка донесе, и ни загледа с цялата си детинска сериозност. Приличаше на Ехнатон, особено в очите и устните, но нежността му и позата, която бе заел неволно, напомняха много за Хийа.