— Не прекалявай с храната. Не злоупотребявай с алкохол. Обуздай лакомията си — вчерашното ядене и пиене няма да потушат днешния глад или да утолят днешната жажда.
После започваха занятията. Овладявахме тайните на калема и дъската за писане, на червеното и черното мастило. Учехме се да пишем най-напред върху острака — неголеми плочи от счупени глинени съдове или варовик, — преди да ни допуснат до гладко протритите папируси. Изучавахме Кеменит, или Компендия22, и описвахме с много подробности колко славно е да бъдеш писар. Овладявахме езика на Тот и славословехме с празни думи Шешет — повелителката на тръстиковия калем за писане.
Учителите ни определено вярваха в старата пословица: „Ухото на всяко момче е на гърба му: то чува добре, но само когато яде бой.“ В нашето отделение нямаше нито едно приятелство, а единствените по-близки отношения се бяха установили между Хоремхеб и Рамзес. Всички ни наказваха поравно дори и по маловажен повод. И до днес си спомням как ме биха за първи път, след като Майа ме подкокороса да съчиня следната поемка:
Наказаха ме, защото йероглифът за „прегръдка“ бе еднакъв с йероглифа за „вагина“. Прекалено интелигентният жрец с остър и проницателен поглед реши, че подигравката ми е по негов адрес. Винаги отвръщах с мяра според мярата. Майа обичаше много сандалите си, а аз ядох повторно пердах за това, че се измъкнах през нощта от леглото и ги омазах обилно със земно масло.
Времето минаваше. Интересът ни към момичетата растеше, естествено, от ден на ден, макар че нито един от нас не се бе похвалил с някакъв успех, с изключение на Пентжу. Той твърдеше, че бил чел нещо по въпроса; тъй като бе сръчен във всичко, измайстори набързо дървени кукли на мъж и жена с движещи се ръце и глави; задвижваше ги в близка прегръдка, предизвиквайки смутени усмивки от страна на Майа и бурен кикот от останалите. Уени разкри деянието и ни наказа, но не за играчката, а за „измъкване от помещенията“ в глуха нощна доба, както го формулира той, за палене на огън съвсем наблизо (опасен акт) и пиене на силно пиво. Той ни наложи „полеви порцион“ — страховито наказание за млади момци, които се събуждат като прегладнели чакали и живеят само с мисълта за ядене. Минутите, през които пълнехме стомасите си, бе единственото кратко време, когато млъквахме, наведени над тръстиковите кошнички с късове пилешко месо, приготвено със зехтин, сос от чесън и с гарнитура от нахут и кимион. Хоремхеб взе решение за справедливо възмездие и направи опит за кражба на хляб от дажбата на друго отделение. А когато Уени разкри и това деяние, всички изядохме по шест удара с тръстикова пръчка. После той ни уведоми за отмяната и на „полевия порцион“, така че прекарахме дълга седмица само на сух хляб и вода.
Не само бяхме вече по-големи, но и станахме още по-лукави и коварни; нарастваше и несъгласието ни да приемаме повече властта на Уени. Пентжу умееше да поддържа нивото на гнева и озлоблението ни. Бързо забравихме, че той бе измайсторил куклите или че Рамзес бе реалният извършител на кражбата на хляба. Но Уени стана наш смъртен враг. По някое време Хоремхеб получи като подарък от свой роднина от Делтата джуджето Данга. Съгласно правилата Уени трябваше да се противопостави, но като войник от старата школа бе суеверен и много внимаваше с джуджето — яко и набито малко човече, което така и не порасна по-високо от рамото ми, а главата и лицето му почти не се виждаха, скрити от черна сплъстена коса. Данга не можеше да спи при нас, така че трябваше да се нареди някак си отвън; по време на уроците и игрите ни той полягаше като куче в сянката на стената. Хоремхеб даваше винаги мило и драго за джуджето, за него то бе единственото живо същество, към което проявяваше съчувствие: отделяше му храна и по нещо за пиене, ала за сметка на принудително намаляване на нашите всекидневни дажби. Хоремхеб свика „съвет“, както го наричаше той; джуджето се бе настанило с кръстосани крака до него. Маслените лампи бяха угасени, луната бе показала целия си лик, а останалите в помещението вече спяха, когато ние седнахме в отвъдния ъгъл и се заслушахме в звуците на двореца.