Нищо чудно тогава, че докато се добере до дома си, слепоочията му вече пулсирали и душата му плачела за нещо подкрепително с високо алкохолно съдържание.
Като увертюра към последното той натиснал звънеца и в стаята влязла камериерката Вера Пребъл. В първия момент господин Шнеленхамер се изненадал, че не вижда иконома си. Но после се сетил, че го бил уволнил, задето онзи му издекламирал „Гънга Дин“ с поднасянето на бекона с яйцата.
— Какво желаете, сър?
— Нещо за пиене.
— Много добре, сър.
Момичето изчезнало и след минута се появило отново с шише и газирана вода. При тази гледка господин Шнеленхамер леко живнал. Той много се гордеел с избата си и знаел, че шишето съдържа течен балсам. Във внезапен прилив на доброжелателност погледнал одобрително приносителката на настоящото и си помислил: „Какво приятно момиче.“
До този миг нито бил задържал погледа си върху Вера Пребъл, нито изобщо се бил сещал за нея. Когато няколко дена по-рано постъпила при него на работа, той естествено забелязал ефирната й хубост. Но, от друга страна, всяко момиче в Холивуд се отличава или с ефирна красота, или със закачлива момчешка хубост, или с мургава и тайнствена привлекателност, свидетелстваща за скрити страсти.
— Сложи ги тук на малката масичка — посочил господин Шнеленхамер и си облизал устните.
Момичето го послушало. После се изправило, отхвърлило внезапно назад глава и я стиснало в изблик на безнадеждна мъка.
— Ох-ох-ох! — застанало то.
— Ъ? — изумил се господин Шнеленхамер.
— Ах-ах-ах!
— Нищо не разбирам — объркал се работодателят й.
А тя го гледала с безумен, отчаян поглед.
— Ако знаете как ми е омръзнало всичко това. До гуша… до гуша ми е дошло… блясъкът… разкошът… Всичко е тъй пусто, тъй безплодно! Искам да се махна от всичко… от всичко… Ха-ха-ха!
Господин Шнеленхамер се оттеглил за всеки случай зад канапето. В този смях се долавяла неуравновесена нотка. С други думи, не му допаднал. И тъкмо решил да продължи заднишком към вратата, когато момичето — затворило очи и полюляващо се напред-назад като обладано от вътрешна болка — също тъй внезапно се успокоило.
— Сама го измислих — за да ме видите в драматична роля — пояснило то. — А сега гледайте. Ще изразявам различни душевни състояния. — Усмихнало се. — Радост. — Стиснало устни. — Мъка… — Зашавало с уши. — Ужас. — Вдигнало вежди. — Омраза. — После взело нещо от подноса. — А тук, ако имате добрината да погледнете, съм приготвила няколко снимки. Ето го лицето ми в покой. Нарекла съм снимката „Мечтателност“. Ето ме по бански костюм… на кон… по време на разходка… тук пък галя куче. Ето още една, която много се харесва на приятелите ми — като Клеопатра, войнствената императрица на Египет, снета по време на бала на газопроводчиците в Посадена. На нея се вижда най-голямото ми достойнство — носът ми в профил.
По време на това изказване господин Шнеленхамер просто стоял и тежко дишал. За известно време откритието, че камериерката, за която току-що е мислил доброжелателно, се е оказала допълнителна змия в пазвата му, го лишила от дар-слово. Ала сега вече парализата го напуснала.
— Вън! — изревал той.
— Моля? — не разбрало момичето.
— Вън, и то още сега! Уволнена си!
Настъпило мълчание. Вера Пребъл стиснала устни, зашавала с уши, повдигнали вежди. Не оставила никакво съмнение, че е огорчена, ужасена и подвластна на растяща омраза.
— Ама какво ви става на вас, филмовите магнати? — попитала най-накрая с много чувство в гласа. — Нямате ли сърца? Нямате ли човещина? Нямате ли малко съчувствие? Или малко разбиране? Нима амбициите на трудовия народ не значат нищо за вас?
— Не! — отвърнал господин Шнеленхамер и на петте въпроса. Вера Пребъл се изсмяла горчиво.
— Да, тоест именно не! Месеци наред обсаждам вратите на безброй режисьори. Отказват да ме снимат. Тогава ми хрумна, че ако успея да проникна в някой от домовете им, може би ще успея там, където преди това съм търпяла неуспех. Уредих да постъпя като прислужница при господин Фишбайн от „Перфекто-Фишбайн“. Но не бях дори преполовила „Ботушите“ от Ръдиард Киплинг, когато той най-буквално ме изрита. Успях да докопам подобна служба в дома на господин Зицбаум от „Зицбаум-Целулоид“, ала началната строфа на „Крушението на Еспер“ още не се бе отронила от устните ми, когато той се втурна към стаята ми и собственоръчно ми нареди куфара. А сега и вие разбивате надеждите ми. Това е жестоко… жестоко… Ха-ха-ха-ха!