Другите двама онемели от възхита и страхопочитание.
— Госпожа Фишбайн ще остане доволна.
— И госпожа Зицбаум ще е доволна.
— Същото се отнася и за госпожа Шнеленхамер — додал водачът. — Къде са ти брадвите, Зицбаум?
— В мазето.
— Донеси ги! — прогърмял гласът на господин Шнеленхамер като на предводител на кръстоносен поход срещу неверниците.
Междувременно в прекрасната резиденция на Сигизмунд Глуц седяла Вера Пребъл — която същата сутрин била постъпила на служба при главата на „Медула-Облонгата“ и вече била получила предупреждение да напусне, задето му разиграла пантомимата „Каубои се веселят в кръчмата на Мейлмут“ — и изписвала върху лист хартия списък от имена, едно от които щяла да използува като псевдоним веднага щом започнела кариерата й на екрана.
Защото това момиче се отличавало с неизлечим оптимизъм и дори ритниците, които изтърпяла, не били в състояние да потушат огъня на амбициите й.
Извадила прилежно езиче, Вера пишела:
Урсулин Делмен
Теодора Трикс
Ювюла Гладуин
Но нито едно от тях не я задоволявало. Тя се позамислила. Може би нещо по-чуждестранно и екзотично…
Грета Гарбо
Не, вече било използвано…
Тогава я връхлетяло вдъхновението и потръпвайки от наплива на чувствата, тя написала върху хартията онова единствено име, което било съвършено и безкрайно подходящо:
Мина Нордстрьом
Колкото повече го гледала, толкова повече го обиквала. И докато го съзерцавала гордо, чула шума от спираща пред вратата кола, а секунди след това в къщата нахлули господата Шнеленхамер, Зицбаум и Фишбайн. И тримата били нахлупили шапки а ла Ал Капоне и държали по една брадва в ръка.
Вера Пребъл вирнала брадичка.
— Всички продукти се доставят откъм задния вход — започнала тя надменно, ала в следващия миг разпознала бившите си работодатели и изненадана, млъкнала.
Разпознаването било взаимно. Господин Фишбайн подскочил. Също и господин Зицбаум.
— Змия! — изсъскал господин Фишбайн.
— Усойница! — уточнил господин Зицбаум.
Господин Шнеленхамер бил по-дипломатичен. Макар че и той като колегите си бил потресен до дъното на душата при вида на предателката, все пак съобразил, че моментът не е подходящ за мъст.
— Бре, бре! — подхванал той с добродушие, което се надявал да прозвучи искрено и чаровно. — Изобщо не разбрах, миличка, че вие ми се обадихте по телефона. Е, в такъв случай всичко е наред — в края на краищата нали сме стари приятели?
— Приятели? — изпръхтяла Вера Пребъл. — Ако искате да знаете…
— Знам, знам. Напълно сте права, миличка. Обаче чуйте. За довечера трябва на всяка цена да намеря отнякъде малко алкохол…
— Какво значи това „трябва да намеря“? — възмутил се господин Фишбайн.
— Добре де, добре — опитал се господин Шнеленхамер да успокои духовете. — Тъкмо щях да стигна дотам. Разбирате ли, миличка, онзи забавен номер, който ни погодихте… Не, не! Не ви виня! Ако искате да знаете, аз най-много се смях…
— Не е вярно — прекъснал го господин Фишбайн, съобразил, че трябва да се подмазва на момичето. — Аз се смях повече.
— А аз — най-много — побързал да не остане назад господин Зицбаум.
— Всички се превивахме от смях — обобщил господин Шнеленхамер. — Да бяхте ни чули! Бре, казахме си, момиче с характер! И все пак шегата ви ни постави в леко затруднено положение, миличка, и ще получите сто долара, ако се качите горе в спалнята и си натъпчете ушите с памук, докато ние обработваме с брадвите си вратата на избата на господин Глуц.
Вера Пребъл повдигнала вежди.
— Че за какво ви е да разбивате вратата с брадви? Аз знам комбинацията на ключалката.
— Нима? — игриво попитал господин Шнеленхамер.
— Оттеглям епитета „змия“ — заявил господин Фишбайн.
— Като казах „усойница“, изобщо не мислех какво говоря — побързал да се оневини и господин Зицбаум.
— Да, ще ви кажа комбинацията — продължила Вера Пребъл, — но ще ми платите.
Тя отметнала глава, протегнала ръка и зашавала с пръсти. Очевидно играела етюд, но и тримата не се сетили какъв.