— Какви десет долара?
— Не казах десет, а сто. Сто долара. Дони, приятелю, трябва да призная, че и за твоите другарчета ще има по нещо. Какво ще кажете?
Сержантът вирнал глава. В погледа му не проблеснала и сянка от размекване.
— Джейкъб Шнеленхамер! — хладно изрекъл той. — Не ще ме купите. Когато миналата пролет се опитах да постъпя в „Колосал Ексквизит“, вие ме изхвърлихте, защото не съм бил сексапилен.
Първият полицай, който дотогава не участвал в разговора, изведнъж се сепнал.
— Наистина ли, шефе?
— Самата истина. Нямал съм капка сексапил.
— Бре, да не повярва човек! А пък на мен ми казаха, че гласът ми не го бивало.
— А на мен профилът ми бил смачкан — обадил се вторият полицай и изгледал кисело господин Шнеленхамер. — Ето, момчета, вижте — какво ми има на профила?
Другарите му го заоглеждали. Сержантът се заврял чак в носа му.
— Нищо му няма — заключил той.
— Ако питаш мен, Базил, профилът ти е прекрасен — рекъл първият полицай.
— Виждате ли! — мрачно обобщил вторият.
Сержантът обаче се сетил за собственото си огорчение.
— Нямал съм сексапил! — хрипливо се изсмял той. — Аз, който минах специалния курс по сексапил в академията по аматьорско филмово майсторство в колежа на Източна Айова.
— Кой казва, че гласът ми бил фалшив? Я чуйте — ми-ми-ми-ми-ми!
— Чудесен е — похвалил го сержантът.
— Същински славей! — ахнал от възхита вторият полицай.
Сержантът запретнал ръкави.
— Готови ли сте, момчета?
— Готови сме, шефе.
— Чакайте! — извикал господин Шнеленхамер. — Чакайте! Дайте ми възможност да поправя грешката си! Убеден съм, че ще мога да намеря роли и за трима ви.
Ала сержантът поклатил глава.
— Много е късно вече. Сега сме ви сърдити. Не можахте да оцените чувствителните ни артистични души. Така ли е, момчета?
— Така е, бога ми! — съгласил се първият полицай.
— Вече не бих се съгласил да играя за „Колосал Ексквизит“ — добавил вторият полицай и помръднал сприхаво рамене — дори ако ми предложат ролята на Ромео с Джийн Харлоу за партньорка.
— Да тръгваме тогава — наредил сержантът. — Хайде, госпожице, елате да ни покажете къде е това мазе.
Минути след като представителите на закона излезли, предшествани от Вера Пребъл, в смълчаната стая се чувало само ритмичното удряне на главата на господин Фишбайн в стената и шумът, предизвикан от търкалянето на господин Зицбаум по пода. Господин Шнеленхамер седял, подпрял замислено брадичка в шепата си, и само отмествал краката си всеки път, когато господин Зицбаум се дотърколвал до него. Провалът на дипломатическите му усилия го бил сразил.
Пред погледа му витаел образът на госпожа Шнеленхамер, очакваща завръщането му в огрения от слънцето вътрешен двор. Виждал я почти наяве как залита, пада в езерцето със златните рибки и започва да пуска мехурчета. Въпросът, който си задавал в този момент, бил: редно ли е да я извади оттам, или да не се бърка в работите на природата? Защото не хранел и капка съмнение, че жена му ще прелива от бурните чувства, чиято кралица някога била.
Все още не бил решил сложната си дилема, когато се дочули тихи стъпки. На прага застанала Вера Пребъл.
— Господин Шнеленхамер!
Магнатът само махнал с ръка.
— Оставете ме — уморено рекъл той. — Сега мисля.
— Аз пък си помислих, че ще ви е интересно да узнаете: току-що заключих ченгетата в мазето с въглищата.
Също както в последните кадри на суперпродукция очи и лица грейват с облекчение при победоносната поява на морската пехота на САЩ, така и при тези думи тримата магнати живнали като цветенца, полети след мъчителна суша.
— В мазето с въглищата? — не повярвал на ушите си господин Шнеленхамер.
— В мазето с…
— Тогава, ако побързаме…
Вера Пребъл се изкашляла.
— Момент! — рекла тя. — Само един момент. Преди да излезете оттук, тримата ще подпишете това договорче, което съм съчинила и което отговаря на поетото от вас задължение. Ето — тук, тук и тук.
Господин Шнеленхамер зацъкал нетърпеливо с език.
— Сега нямаме време за това. Елате утре в кабинета ми. Къде отивате?
— Ще изтичам до мазето. На онези момчета сигурно им е омръзнало да клечат там.
Господин Шнеленхамер въздъхнал. Струвало си да опита, но всъщност не се надявал на успех.
— Хайде, дайте — примирено протегнал той ръка.
Момичето следяло внимателно как тримата подписват документа. После го сгънало и грижливо го скътало в дълбините на джоба си.
— Някой от вас иска ли да ме чуе как рецитирам „Камбаните“ от Едгар Алан По? — попитало то.