Осветявам с лумена си мухлясалите стени на шкафа и предпазливо си пъхам главата под мивката. В първия момент не виждам нищо и решавам, че Девет се будалка с мене. Готов съм да нахлуя в стаята и да го накарам да ми върне сандъка, когато забелязвам нещо. Лявата страна на шкафа влиза малко по-навътре от дясната. Опипвам с ръка и намирам фалшива стена от шперплат. Бинго. Ето го. Грабвам сандъка и го изнасям от кухнята.
В дневната Девет рови в неговия сандък, онзи, който успяхме да спасим от пещерата на могадорианците.
— Радвам се да те видя, стари приятелю — казва той и измъква отвътре нещо малко и сребристо. После изважда друго, подобно на жълта топка с подутини по повърхността. Прилича на някакъв странен плод и не бих се учудил, ако Девет го стисне и от него потече сок. Поставя го на дланта си и още преди да попитам какво е, той го мята към пода и бързо отскача назад към стената. Нещото се удря в килима и отскача високо, като сменя цвета си от жълт в черен и става голямо колкото грейпфрут. Когато се издига на височината на раменете ми, малките подутини експлодират навън и се превръщат в остри като бръснач шипове. Навеждам се и се претъркулвам към БК, за да не ме пронижат.
— Какво правиш, по дяволите? — изкрещявам. — Можеше поне да ме предупредиш! Без малко да ме убиеш за втори път за по-малко от пет минути.
Девет дори не трепва, когато шиповете рязко се прибират в топката точно преди тя да се върне на дланта му.
— Хей, я не се впрягай толкова! — обръща се към мене.
Той държи топката пред очите си и аз се вцепенявам.
— Знаех, че нищо няма да ти се случи. Мога да я контролирам с мисълта си. Е, поне донякъде. В повечето случаи.
— Донякъде? Будалкаш ли ме? Не забелязах много да я контролираш. Трябваше да отскоча встрани.
Девет сваля топката. Изглежда малко разочарован. Но не достатъчно.
— Засега мога да контролирам само цвета.
— И само толкова? — питам саркастично.
Той свива рамене.
БК му казва да престане да се будалка.
— Хей, просто искам да проверя дали помня как се действа с тези неща. Поне с тези, за които знам как се ползват — обяснява ми и пуска топката обратно в сандъка. — Не знаеш кога ще ти потрябва.
Сега измъква наниза от зелени камъни, които беше използвал в пещерата на могадорианците, и го хвърля във въздуха. Той описва съвършен кръг и боклуците от пода се всмукват от него и изчезват като в черна дупка. После се завърта към задния прозорец и засиява в бяла светлина. Девет щраква с пръсти, боклуците изригват от кръга и помитат всичко, което е останало от прозореца.
— Е, това го отметнахме — смее се той.
Аз отварям моя сандък. Девет смята, че в сандъците ни има нещо, което може да ни помогне да намерим останалите. Първото, което виждам, е синята метална кутия от кафе, с праха на Анри, и аз поемам дълбоко въздух. Тутакси се пренасям в гората на Парадайс, вървим със Сара през топящия се сняг и виждаме мъртвото тяло на Анри. Бях му обещал, че ще го върна на Лориен, и все още смятам да го направя.
Внимателно слагам кутията на пода до сандъка и изваждам камата с диамантеното острие, оставям дръжката ѝ да се удължи и да се обвие около юмрука ми. Обръщам я и разглеждам острието. Освобождавам се от камата и продължавам да ровичкам из сандъка. Гледам да не се замотавам с нещата, които не знам за какво служат — като например амулета с формата на звезда, завързаните с връв купчина крехки листа, яркочервената овална гривна, и внимавам да не докосвам кристала, увит добре в два слоя кърпи и напъхан в найлонова торбичка. Последния път, когато докоснах този кристал, стомахът ми се сви на топка и към гърлото ми тръгнаха киселини.
Бутам настрана гладкия жълт камък кситарис, който може да предава завети, и вземам продълговат кристал, пълен със спомени. Има восъчна повърхност, а отвътре е мътен и това беше първото нещо, което Анри извади от сандъка, за да ми го покаже. Когато мъглявината в него се завъртя, това означаваше, че първият ми завет започва да се развива. Този кристал постави началото.
После виждам очилата на бащата на Сам и белия таблет, който намерихме с Шест в кладенеца зад офиса на Малкълм Гууд. Това е достатъчно, за де ме върне в реалността.
Вдигам поглед към Девет.
— Може пък в сандъците ни да има нещо, което да ни преведе през синьото силово поле. Мисля, че въздействието му бездруго намаля. Може и да имаме късмета да се доберем до Сам довечера.
— Да, няма да е зле, ако нещо от сандъците може да ни помогне в това — казва Девет небрежно с поглед, прикован в тъмнолилавото камъче, което е закрепил върху опакото на ръката си. То изчезва.
— Какво е това? — питам го.
Той обръща ръката си и камъчето се появява в дланта му.