— Нямам представа, но е трепач, ако искаш да заговориш някое момиче, не мислиш ли?
Аз поклащам глава и нахлузвам червената гривна от сандъка върху китката си. Мисля си дали пък няма да ме издигне сега във въздуха, или да изстреля сноп от лазери, но тя просто си стои на китката ми. Размахвам ръка над главата си, за да я задействам, умолявам я да разкрие способностите си. Нищо такова не се случва.
— Може би трябва да я оближеш? — Девет ме гледа ухилен.
— Бих опитал всичко — мънкам засрамено.
Оставям я на ръката си с надеждата, че все пак може нещо да се случи. Всичко, което имам в сандъка, идва от старейшините. Всяко нещо има своето предназначение, знам, че е така и с гривната. Поглаждам с ръка кадифената торбичка със седемте сфери, които образуват лориенската слънчева система. Отварям торбичката, камъните се изсипват в ръката ми и аз ги протягам към Девет. Спомням си деня, когато Анри за пръв път ми ги показа.
— Това ли търсеше, с което да открием другите? Бяха на Анри. Така разбрахме, че един от гардовете е в Испания.
— Никога не съм ги виждал. За какво служат?
Духвам лекичко върху камъните, те оживяват и засияват с мека светлина. Бърни Косар започва да лае при гледката на сферите, които кръжат над дланта ми. Превърнали са се в планети, които се въртят около слънцето. Точно когато решавам да запаля лумена си и да осветя Лориен, за да се види с цялата ѝ пищна зеленина, така както изглеждаше в деня, преди да я нападнат могадорианците, планетите отново набират скорост, стават по-ярки и аз не мога вече да ги контролирам.
Девет пристъпва напред и двамата наблюдаваме как топките се удрят в слънцето и изчезват в него една по една, докато накрая остава една-единствена топка. Новото небесно тяло се върти около оста си и блести с такава ярка светлина, че закриваме очи. Най-после топката избледнява и отделни участъци по повърхността ѝ се надигат и спадат, докато се получи точно копие на Земята.
Девет гледа като хипнотизиран. Земята се завърта и тутакси съзираме две светещи точки, които пулсират една върху друга. Разглеждаме кълбото, за да се ориентираме къде точно се намират, и установяваме, че са в Западна Вирджиния.
— Ето ни там — казвам аз.
Кълбото продължава да се върти и тогава виждаме още една пулсираща точка в Индия, четвърта се движи бързо на север — май е в Бразилия.
— Когато показвах на Шест и на Сам нашата слънчева система преди няколко дни в колата, се случи същото. Тя се превърна в планетата Земя. Тогава за пръв път направих това — обяснявам аз.
— Нещо не ми е ясно — казва Девет. — На кълбото има само четири точки, а би трябвало да сме останали шест.
— Така е, и аз не го разбирам. Предишния път, когато се случи, една точка се появи в Испания — разсъждавам на глас. — После сферата се замъгли и чухме глас, който крещеше ужасено името Аделина. Предположихме, че това е още един член на гардовете. Тогава Шест реши да отиде в Испания и да се опита да го намери. Мислех си, че смяташ по този начин да се свържем с другите, не предполагах, че не си го виждал досега.
Девет ме гледа опулен.
— Я чакай, човече. Мили боже! Сега го виждам за пръв път, но Сандор ми беше споменал нещо за него. Да си кажа правичката, когато отворихме сандъка ни за пръв път, сребристите джунджурии и бодливата жълта топка бяха толкова изумителни, че не чух много от останалото, което той каза тогава. Но сега си спомням, че разправяше нещо за червен кристал, който имат някои от нас — аз го имам и смятах, че той може да послужи за връзка с останалите, други пък имат Слънчевата система.
— Нищо не разбрах.
Той се обръща към сандъка си, сграбчва един голям колкото запалка червен кристал, който сияе с мека светлина, после пуска с трясък капака и се обръща към мен. Аз поглеждам към слънчевата система и ахвам. Едната синя точка в Западна Вирджиния е изчезнала.
— Чакай, задръж така! Отвори пак сандъка си! Искам да видя нещо.
Девет се подчинява и втората синя точка от Западна Вирджиния се появява отново върху сферата.
— Добре, затвори го сега!
Той затваря сандъка и точката отново изчезва.
— Това е тъпо — казва той.
В момента, в който го казва, сферата на Земята се замъглява и миг по-късно гласът му отеква от вибриращата топка.
— Чакай, какво беше това? Защо отеква така гласът ми? — Земята отново вибрира.
— Не е тъпо, направо е страхотно — казвам аз и се взирам в сферата. — Причината да не виждаме на сферата всичките шестима членове на гардовете е, че сферите показват само онези, чиито сандъци са отворени точно в този момент. Гледай. — И аз вдигам капака на неговия сандък.
Девет подсвирва: