Там има някой, казва той.
Двамата с Девет се споглеждаме и бавно започваме да отстъпваме назад към стаята, по-далече от вратата. Толкова се бяхме заплеснали с нещата в сандъците си и гласовете от сферата, че бяхме забравили напълно за света около нас и за всякаква предпазливост.
Изведнъж вратата изхвърча с трясък от пантите. Димни бомби влитат през прозорците и стаята се изпълва с отломки от стъкло. Искам да се втурна напред срещу нападателите, но болката от гривната вече е толкова силна, че не мога да мръдна. Падам на колене.
Виждам проблясък от зелена светлина и чувам как Девет изкрещява от болка. Строполява се до мен. Виждал съм и преди тази зелена светлина. Това може да бъде само зелената светлина от могадорианско оръжие.
Глава 7
От всички страни свистят куршуми и около нас изригват пръст и мръсотия. Двете с Елла се прикриваме зад останките на един от камионите. Куршумите сякаш идват отвсякъде, от всички посоки, от всеки ъгъл. Елла е ранена. Въздухът е така изпълнен с прахоляк от целия този хаос, че дори не мога да видя къде е ранена. Леко прокарвам ръце по тялото ѝ, докато усетя влажната, лепкава кръв, и откривам дупката от куршум в долната част на бедрото ѝ. Когато я докосвам, тя изкрещява от болка.
Говоря с възможно най-успокояващия глас, на който съм способна при тези обстоятелства.
— Ще се оправиш. Марина ще ти помогне. Трябва само да я намерим.
Вдигам Елла и двете започваме да се отдалечаваме предпазливо от камиона, аз я прикривам с тялото си. Едва не се препъваме в Марина и Крейтън, които са се свили зад отломките от друг камион.
— Хайде! Елла е ранена! Трябва да изчезваме оттук!
— Те са страшно много. Ако сега се опитаме да се измъкнем, ще ни убият. Нека първо се погрижим за Елла, после ще отвърнем на удара — отвръща Крейтън.
Оставям Елла до Марина. Тя все още е с тъмните очила. Сега мога да видя добре раната ѝ, която продължава да кърви. Марина поставя ръцете си върху крака на Елла и затваря очи. Елла поема рязко въздух, гърдите ѝ започват да се движат бързо нагоре-надолу. Наистина е невероятно да наблюдаваш как действа заветът на Марина. Наблизо отеква още една експлозия и ни засипва взрив от прах точно когато раната на Елла започва да се свива, и куршумът излиза от плътта. Дълбоката черно-червена дупка възвръща нормалния цвят на млечнобялата ѝ кожа. Вижда се как очертанията на малка костичка се изместват под повърхността и тялото на Елла започва бавно да се отпуска. Аз поставям с облекчение ръка върху рамото на Марина и ѝ казвам:
— Това беше страхотно, Марина.
— Благодаря. Много яко беше, нали?
Марина сваля ръцете си от Елла и тя бавно се надига на лакти. Крейтън я прегръща.
Над главите ни ръмжи хеликоптер и обстрелва с дъжд от куршуми два камиона. Голямо парче метал се стоварва близо до мен. Това е тлеещ къс от вратата на камион, на който се вижда зацапана цифрата осем. Гледката ме изпълва с гняв. Сега, когато Елла вече е добре, аз съм готова да отвърна на удара.
— Тръгваме към тях! — изкрещявам към Крейтън.
— Това могадорианците ли са? — пита Марина и щраква заключалката на сандъка си.
Крейтън поглежда над купчината от отломки, зад които се прикриваме, и се привежда към нас, за да докладва:
— Не са могадорианци, но за сметка на това са доста. Не можем да се бием оттук, ще е по-добре, ако успеем да се придвижим към планините. Които и да са, ако са тук не заради нас, а заради командир Шарма, не виждам защо трябва да им показваме способностите си.
Отзад се разнася още една експлозия и запраща към нас нов облак от пръст и прахоляк. Виждам как хеликоптерът прави кръг и се насочва обратно направо към мястото, където се крием. Двете с Марина се споглеждаме и съм сигурна, че си мислим едно и също. Крейтън ще ни прощава, но няма как да не разкрием способностите си, нямаме друг избор. Тя поема контрол върху хеликоптера и обръща посоката на полета му. Пътниците в него така и няма да разберат какво точно се е случило, но ние знаем, че той вече не ни застрашава. Не искаме никой от хората в него да пострада ненужно, които и да са те. Двете с Елла надаваме радостен вик и наблюдаваме с облекчение как въртящите се перки на хеликоптера изчезват в далечината, а Крейтън гледа мрачно. Изведнъж при нас изниква командир Шарма.
— Слава богу, живи сте — казва той.
Изкушавам се да му отвърна със същото. Мислех си, че са го убили още когато избухна първата ракета. На слепоочието му се вижда голяма порезна рана, а дясната му ръка виси някак странно до тялото му.
— Вие сте отговорен за всичко това. — Аз го гледам гневно.