— Време е да разкараме тия приятелчета! — изревавам. — Хайде, Марина, ще го направим заедно!
Тя кимва и вместо този път да насочим ракетите към земята, ние ги прихващаме и ги насочваме назад към хеликоптера. Наблюдаваме мрачно как той експлодира в гигантски кълба от огън. Никога не сме имали за цел да убиваме, но когато сме изправени пред избора да убием или да бъдем убити, винаги ще избера първото.
— Страхотна работа, Шест — казва Елла.
— Хип-хип ура — отговарям с мрачна усмивка.
— Мислиш ли, че сега вече ще ни оставят на мира? — пита Марина.
— Май няма да е толкова лесно — казва командир Шарма.
— Тя има същите способности като момчето, което наричате Вишну — сочи към мен Крейтън. — Това дали е достатъчно да ги накара да се откажат? Мислиш ли, че все още искат да воюват с него?
— Да, ако успеят да го намерят — отвръща командирът.
— Колко души са във „Фронта за съпротива в името на Бог“? — питам командир Шарма.
— Общо ли? Хиляди. А и имат богати спонсори, които ги подкрепят и им предоставят всичко, от което имат нужда.
— Като хеликоптери например.
— Имат и по-страшни неща — добавя командирът.
— Най-добре ще бъде, ако успеем да им се изплъзнем — обръща се Крейтън към командира. — Ще карам колкото е възможно по-бързо. Ако трябва да се бием, ще се бием, но ми се иска да го избегнем.
Минават пет минути в напрегнато мълчание. Аз и Марина държим под око колоната в далечината и всеки път, когато минем край нещо по-голямо, с телекинезата си го пускаме на пътя зад нас. Край пътя започват да се появяват високи дървета, стават все повече и повече, и не след дълго от двете страни се образува гъста преграда. Колата навлиза в една изключително тясна долина и започва да се изкачва по планината. Точно когато стигаме базата, командир Шарма казва на Крейтън да спре. Навеждам се напред от мястото си и виждам десетки купчинки да се издигат от земята.
— Противопехотни мини? — питам.
— Не съм съвсем сигурен — отвръща командирът. — Нямаше ги тук преди два дни.
— Има ли друг път за там, където отиваме? — пита Крейтън.
— Не, това е единственият — отвръща Шарма.
Изведнъж дочуваме шум от перките на хеликоптер, но все още не го виждаме. Високите дървета го закриват. Естествено, те също не могат да ни видят, макар че по звука се разбира, че вече са доста близо.
— Ако останем тук, ще бъдем лесна мишена — казвам аз и бързо премислям какъв да бъде следващият ни ход.
Крейтън отваря вратата си и излиза с автомат под мишница.
— Е, дотук беше. — И той сочи нагоре и вдясно от нас. — Трябва или да се качим там горе, да се прикрием зад дърветата и да се бием, или да продължим да тичаме право нагоре към планината.
— Аз няма да бягам — заявявам твърдо.
— Нито пък аз — присъединява се Марина, която е застанала до мен.
— Тогава ще се бием — казва командир Шарма и сочи към планината. — Половината от нас ще се разположат вляво, а останалите ще заемат позиция вдясно. Те двете ще тръгнат с мен. — Той посочва мен и Елла.
Двамата с Крейтън се споглеждаме и кимваме.
Елла се обръща към Крейтън:
— Ще се справиш ли без мен, тате?
Крейтън се усмихва:
— Марина с нейния завет ще има грижата каквото и да ми сторят, то да не продължи дълго. Мисля, че ще се справя.
— Аз ще го наглеждам, Елла — добавя Марина.
— Сигурен ли си, че така трябва да направим, командире? — пита войникът. — Мога да отида да доведа Вишну, да го докарам тук, за да ни помогне.
— Не, Бог Вишну трябва да остане там, където е в безопасност.
Крейтън се обръща към Елла:
— Остани с очилата. Може би с тях ще можеш да виждаш по-добре от нас, когато тръгнем нагоре през гората. Все още не знам как точно действат, но да се надяваме, че ще ни бъдат от полза.
Прегръщам Марина и прошепвам в ухото ѝ:
— Вярвай в способностите си.
— Трябва да излекувам командир Шарма, преди да тръгнете — казва тя.
— Не — шепна аз. — Все още му нямам доверие и ще бъде по-безопасен за нас, ако е ранен.
— Сигурна ли си?
— Засега да.
Марина кимва. Крейтън я потупва по рамото и ѝ махва с ръка да тръгне с него и младия войник. Тримата тръгват нагоре по левия склон на долината и се скриват зад объл каменен блок.
Командир Шарма, Елла и аз потегляме нагоре по десния хребет, като внимателно заобикаляме купчинките по земята. Откриваме добра позиция зад няколко големи каменни блока и се разполагаме в очакване на колоната.
Поглеждам командир Шарма. Чувствам се виновна за това, че не позволих на Марина да се погрижи за раната му. Все още не съм убедена, че този добре обмислен капан не е негово дело.