— Как е ръката ти? — шепна му.
Той с пъшкане заляга и подпира цевта на пушката си на една плоска скала. Поглежда ме и ми намига:
— Мога да се оправя и с една.
С крайчеца на окото си съзирам над нас хеликоптер, но той почти веднага изчезва. Или Марина се е погрижила за него, или пилотът не е могъл да проникне през гъстия заслон на долината. Поглеждам през дърветата, надявам се, че ще мога да поработя върху облаците около планинските върхове, но следобедното слънце ги е прогонило. Без вятър и без облаци, няма нищо друго, с което да се занимая. Мога да стана невидима, ако е необходимо, но засега предпочитам командирът да не знае това.
— Какво виждаш? — пита Елла.
— Едно голямо нищо — прошепвам. — Командире, колко далече е номер Осем оттук?
— Искаш да кажеш Вишну? Не е далече. Може би около половин ден път пеша.
Искам да попитам къде точно се намира той. Трябва да знаем в случай, че нещо се случи с командира и се наложи да продължим без него. Вниманието ми обаче е привлечено от ръждив пикап, който навлиза с пълна скорост в тясната долина, в откритата му каросерия стои мъж. Дори от разстояние се вижда, че е въоръжен, но и нервен. Върти припряно оръжието си на всички страни, трескаво се опитва да го насочи едновременно във всички посоки. Щом съзира джипа ни, пикапът спира рязко и войникът скача от него. Появяват се още камиони и спират зад пикапа. От един червен ван изскача войник и поставя гранатомет на рамото си. Хрумва ми нещо.
Побутвам командира с крак.
— Сега се връщам.
Не му давам време да възрази и хуквам към гората. Войникът е взел на мушка камиона ни, но преди да успее да дръпне спусъка, аз дръпвам гранатомета от рамото му и забивам единия му край в стомаха му. Войникът изкрещява и се превива на две. Когато чува вика, шофьорът на камиона се втурва към него с пистолет в ръка. Аз насочвам гранатомета към лицето на войника. За част от секундата той преценява какво може да направи носещият се във въздуха гранатомет, обръща се и хуква с вдигнати над главата си ръце.
Сега се насочвам към вече празния пикап и натискам спусъка. Ракетата излита от гранатомета ми, под пикапа избухва кълбо от огън и го изхвърля на десетина метра във въздуха. Горящият камион се сгромолясва на земята, отскача, преобръща се напред и се стоварва с трясък в задната част на нашия джип. Той се накланя напред, претъркулва се бавно през дребните скални късове на пътя, които ни попречиха да продължим напред. Следващите трийсет секунди са изпълнени с оглушителни, кратки взривове, войниците стрелят на сляпо около себе си и мините експлодират една след друга. От дърветата изхвърчат стотици птици, кръжат над нас и крясъкът им бързо се заглушава от прищракването, пращенето и пукота от боеприпасите, които продължават да вършат работата си. Бях права: наистина са били противопехотни мини. И сега нашият джип е просто купчина тлеещ метал.
Явно това е било само прелюдията. Главното действие — въоръжени коли, малки танкове и подвижни ракетни установки, напредват към нас по планината. Виждат се и най-малко две хиляди войници, които се движат пеша. Над нас кръжат пет или шест хеликоптера. Чувам някакво бръмчене и когато се обръщам, виждам как една ракетна установка се завърта и заема позиция за стрелба. От нея се надигат носовете на пет бели ракети и се насочват към мястото, където се прикриват Марина и Крейтън. Нещо се раздвижва в редицата от дървета, оттам изскача младият войник от отряда на командир Шарма и хуква надолу към долината. Той не е въоръжен и се насочва право към ракетната установка. Отначало си мисля, че иска да се жертва по някакъв начин, за да спаси приятелите ми, но никой не стреля по него. Когато стига до установката, той се спира и започва да сочи нагоре към планината, където се крият Марина и Крейтън. Тя продължава да се издига и се насочва към целта.
Това е предател, един от онези, които се опитват да ни убият! Следващото нещо, което виждам, е как войникът полита във въздуха, изхвърлен нагоре от телекинезата. Явно Марина си е помислила същото. Твърде късно може би. Той вече им показа къде се крият.
Съсредоточавам се върху установката и впрягам всичките си сили, за да успея да променя посоката на ракетите веднага щом ги изстрелят. Докато се фокусирам върху нея, друга установка се задейства с бръмчене и насочва ракетите си право към мен. Войниците не могат да ме видят оттук, но знаят, че от мястото, където съм, се стреляше с ръчен гранатомет. Имам силата да се справя само с една от тях, а няма време за бяг. Имам избор. Да спася Крейтън и Марина или да спася себе си. Установката се насочва към планината и започва да изстрелва ракети. Те излитат със свистене и се насочват право към хълма. Поемам ги с телекинезата си, отклонявам ги към земята и те се взривяват при падането си, но тогава се включва и втората установка. Поглеждам нататък и виждам как белите носове на ракетите се насочват към мен. Твърде късно, нищо не мога да направя, но изведнъж ракетите правят кръг и се насочват към установката, от която току-що са излетели, и към батальона отзад. Уцелват пет от камионите и те всички избухват в пламъци.