— А кои са тези ваши хора? — питам аз, макар че по някакъв начин знам много добре, че правителството на САЩ и могадорианците действат заедно. Това е единственото възможно обяснение на това, че използват могадорианско оръжие срещу нас. — Защо не ги искате тук?
— Затваряй си устата! — крясва специален агент Уокър. Тя изважда мобилен телефон и набира някакъв номер. — Водим го плюс още един. — Говори на някого. — Два сандъка. Не, но ще го отворим. До скоро.
— Кой беше това? — продължавам да питам. Тя не ми обръща внимание и прибира телефона си.
— Хей, приятелче, мислех си, че искаш да си купиш прахосмукачка — обръща се към мен Девет. — Наистина трябва да продам нещо. Шефът ще ме убие, ако се прибера отново с пълен кашон.
Мъжете го изправят на крака. Девет изтяга гръб и се усмихва самодоволно като котка, която е хванала мишка.
— Няма значение къде ще ни заведете. Няма затвор, който може да ни задържи. Ако знаехте кои сме, нямаше да си губите времето с тия простотии.
Агент Уокър се изсмива.
— Знаем кои сте и ако бяхте толкова умни и такива пичове, на каквито се правите, първо нямаше да се оставите да ви намерим.
Войниците взимат сандъците ни и излизат през предната врата. На китките ни щракват нови белезници. На Девет слагат три чифта.
— И идея си нямаш на какво сме способни — казва той със смразяващо благ глас, докато ни извеждат през предния двор. — Ако исках, щях да ви убия за секунди. Имате дяволски късмет, че съм такова добро момче. Засега.
Глава 9
Намираме се пред планински проход. Отвъд него се вижда тесен път, който върви право нагоре по билото на планината. Крейтън ми казва да вървя отзад и да прикривам следите, а Шест и Шарма повеждат групата. Чудя се как ли се чувства командирът от измяната на войниците му. Мисля си още дали, когато отново поеме командването, ще успее да преодолее съмненията си в тяхната лоялност. И през ум не ми минава да го попитам такова нещо, не и поради предположението, че той е знаел. Няма начин да не е знаел. В ръката ми е малкото клонче от сандъка. Трябва да разбера за какво служи. Когато го взех за пръв път — първия път, когато изобщо отворих сандъка си там, в приюта на Санта Тереза, когато Аделина все още беше жива, нямах време да разбера за какво служи. Ясно си спомням обаче, че когато го показах навън през прозореца, усетих някаква магнетична сила. Почти инстинктивно прокарвам палец по гладко одяланата му повърхност. Не след дълго забелязвам, че то някак въздейства върху дърветата край нас. Насочвам го към тях и се концентрирам върху онова, което искам да се случи. Чува се скърцане на корени и шумолене на листа. Обръщам се и тръгвам обратно по пътеката, моля редиците от дървета да ни прикриват и те започват да се привеждат едно към друго и да сплитат клони. Сега никой не може да ни проследи. Толкова много искам да помогна, а не да причинявам беди, искам да накарам наследството ми да ни служи и затова всеки път, когато някое дърво откликне на молбата ми, изпитвам огромно облекчение.
Вървим потънали в мълчание през повечето време. В един момент, отегчена от изкачването, навеждам едно клонче точно пред Шест и то я бръсва по лицето. Тя го отмахва с ръка, без да забавя крачка, потънала в мисли за това какво ли още ни очаква. Докато вървим, си мисля за Шест. Колко смела беше тогава с войниците. Винаги е толкова спокойна, уравновесена и съсредоточена. Поема командването и взима решения, сякаш това е най-естественото нещо, което може да направи. Някой ден ще бъда като нея. Убедена съм в това.
Чудя се какво ли щеше да каже Аделина за Шест — а и за мен сега. Колко ли щях да съм напреднала, ако тя бе продължила да ме обучава. Знам, че след всичките тези години в сиропиталището без нейните напътствия не съм това, което би трябвало да бъда. Не съм толкова силна и самоуверена като Шест. Не съм и толкова интелигентна като Елла. Опитвам се да превъзмогна негодуванието си, мисля си за Аделина и последната ѝ благородна постъпка. Хвърли се безстрашно срещу могадорианците, въоръжена само с един кухненски нож. Опитвам се да спра спомена, преди да стигна до онази част, когато умря. Почти никога не стигам дотам. Да бях имала смелостта да я подкрепя в схватката или ако знаех как да използвам телекинезата си, за да махна ръката на могадорианеца от врата ѝ. Ако тогава го бях направила, тя можеше да върви редом до нас сега.
— Ще направим почивка тук — казва командирът и гласът му прекъсва мислите ми. Той посочва два плоски каменни блока, огрени от следобедното слънце. Точно зад тях се вижда поточе със свежа вода. — Но не за дълго. Трябва да извървим още много път, преди да падне нощта. — Той вдига поглед към следобедното небе.