— Защо? Какво се случва през нощта? — пита Шест.
— Разни странни неща. Такива, каквито не си готова да видиш.
Командир Шарма сваля обувките и чорапите си, навива някак припряно крачолите на панталона и нагазва в потока.
Крейтън също събува обувките и чорапите си и тръгва след него.
— Виж какво, командире, гласувахме ти голямо доверие, като те последвахме в тази планина. Можеш поне да отговориш на въпросите ни, когато решим да ги зададем. Ние имаме много важна мисия и ти трябва да проявиш съответното уважение.
— Аз наистина ви уважавам, сър — отвръща командирът. — Но изпълнявам заповедите на Вишну.
Крейтън поклаща глава недоволно и навлиза навътре в потока. Забелязвам, че Елла се е отдалечила и седи сама на един от облите камъни до потока. През цялото време, докато се изкачваме, тя беше с тъмните очила от сандъка ми и сега използва възможността да ги избърше грижливо в ризата си. Когато вижда, че я наблюдавам, тя ми ги подава.
— Извинявай, Марина. Не знам защо съм се вкопчила така в тях. Просто…
— Няма проблем, Елла. Те ти помогнаха да видиш нападението преди всички нас. Може и да не знаем всичко, което могат да правят, но ти май се справяш чудесно с тях.
— Да, така е. Чудя се дали има още нещо в тях, от което да се възползвам.
— Какво видя, докато вървяхме? — пита Шест.
— Дървета, дървета и още дървета — отвръща Елла. — Продължавам да чакам нещо да се случи или да видя нещо необичайно. Иска ми се да вярвам, че това е така, защото просто няма какво да видя.
Разбирам, че е разочарована — по-скоро от себе си, отколкото от очилата.
Все още с клончето в ръка, аз привеждам едно дърво над камъка, за да направя сянка.
— Ами продължавай да опитваш.
Елла вдига очилата нагоре срещу светлината. После ги връща обратно и аз имам усещането, че чета мислите ѝ, чувам как ми благодари, че я карам да се чувства част от екипа, че върши нещо полезно.
Поглеждам към Шест, която се е изтегнала на земята.
— Ами ти, Шест? — питам я. — Искаш ли да изпробваш нещо от моя сандък?
Тя се изправя, прозява се и поглежда към пътеката.
— Така съм си добре. Може би по-късно.
— Както искаш.
Тръгвам надолу към потока и хвърлям няколко шепи вода върху лицето си и отзад на тила. Точно когато поднасям шепа с вода към устата си, командир Шарма излиза от потока и казва, че е време да тръгваме. Приготвяме се да продължим изкачването по планината. Аз грабвам сандъка и го намествам на хълбока си.
Изведнъж пътят става много по-стръмен. Вече е и учудващо гладък, без камъни, сякаш наскоро е бил измит от буря. На всички ни е трудно да поддържаме скоростта. Крейтън се опитва да тича, за да използва инерцията, но се подхлъзва и пада.
— Така няма да стане — казва, докато се изправя и изтърсва от пръстта. — Ще трябва да се изтеглим през гората.
— И дума да не става — възразява командирът, който върви с разперени ръце като въжеиграч. — Няма да преодолеем пречките, като ги отбягваме. Няма значение с каква скорост се движим, само не трябва да спираме.
— Скоростта нямала значение? И това го казва човекът, който твърди, че нощем се случват разни странни неща? — сумти Шест. — Смятам, че трябва да ни кажеш още колко ще трябва да вървим, и ако е повече от три часа пеша, ще се наложи да влезем в гората и да зарежем препятствията — казва тя и го гледа настойчиво.
Поглеждам към клончето в ръката си и ми хрумва нещо. Съсредоточавам се върху дърветата от двете ни страни и навеждам клоните им надолу. Ето начин да се изтеглим нагоре, изкачване по въже, както правехме на Лориен.
— Какво ще кажете за това? — питам ги.
Шест се хваща за редицата от клони и прави няколко стъпки нагоре, за да изпробва здравината им. Провиква се през рамо:
— Супер си, Марина! Направо ни разби!
Продължавам да свеждам клоните, докато се изкачваме нагоре. Елла, все още с тъмните очила, оглежда гората около нас, като хвърля от време на време по някой поглед назад. По нататък пътеката става равна и сега е по-лесно да поддържаме темпото. Шест минава отпред и се затичва по пътя пред нас, като от време на време се обръща и докладва какво е видяла пред себе си. Всеки път казва едно и също:
— Още продължава.
Най-после се обръща и казва, че пътят се разделя на две.
Командир Шарма изглежда доста смутен от тази новина и усилва темпото.
Когато стигаме до разклонението, той се мръщи:
— Това е нещо ново.
— Как така нещо ново? — пита Крейтън. — И двата пътя изглеждат съвсем еднакво. Добре утъпкани, и то по един и същи начин.
Командирът стига до разклонението.
— Уверявам ви, че пътя вляво го нямаше преди. Вече сме съвсем близко до Вишну. Ще тръгнем насам.