— Командире! — възкликвам аз. — Кой е това?
— Това е първото ви изпитание — отвръща той и пристъпва напред по тревистия бряг на езерото. Ние го следваме, без да сваляме поглед от фигурата на скалата.
Миг по-късно тя полита грациозно надолу. Забелязвам, че краката ѝ са странно къси и има широк, кръгъл торс. Пада бавно, сякаш се носи във въздуха, преодоляла гравитацията. Когато докосва повърхността на водата, няма никакъв плисък. Не се образува нито една вълничка. Шест стиска здраво в ръката си големия син медальон, който виси на врата ѝ. Елла отстъпва няколко крачки назад, по-далече от езерото.
— Това може да е капан — казва тихо Крейтън и изрича на глас мисълта ми. — Пригответе се за битка.
Шест пуска висулката от ръцете си и трие дланите си една в друга. Аз оставям сандъка си на земята и започвам да имитирам движенията ѝ, но се чувствам някак глупаво и се оглеждам крадешком да проверя дали някой не ме гледа. Слава богу, всички са заети с други неща. Истината е, че Шест знае как да се сражава, за това са я обучавали през целия ѝ живот. Всичко, което прави, си има своята цел. А аз просто търкам длани. Бавно прибирам ръце към тялото си.
— Ще ви изпитва един по един — казва командирът.
Шест изсумтява.
— Не вие диктувате правилата. Не и за нас.
Тя се обръща към Крейтън, който кимва в съгласие.
— Командире, не за това сме дошли тук — добавя Крейтън. — Дойдохме да намерим нашия приятел, а не да ни подлагат на изпитания или да се сражаваме.
Командир Шарма, без да каже нищо, тръгва към една малка полянка и сяда на ниската трева. Никога не бих предположила, че е човек, който може да се сгъне в поза „лотос“.
— Трябва да минете изпитанията един по един — казва той спокойно.
Съществото, или каквото е там, което се гмурна преди малко в езерото, все още е под водата. А аз съм единствената, която има завета да го последва там долу. Знам точно какво трябва да направя. И въпреки това съм изненадана, когато се чувам да казвам:
— Аз ще съм първа.
Поглеждам към Шест. Тя ми кимва и аз се гмурвам в езерото. Колкото по-надълбоко слизам, толкова по-тъмна става студената вода. Държа очите си отворени и отначало виждам само на сантиметри пред себе си в мътната вода. Но очите ми скоро свикват и погледът ми прониква далеч в езерото, способността ми да виждам в тъмнина ми идва добре дошла. Оставям водата да навлезе в дробовете ми и ме обзема познат покой. Дишам нормално и се оставям на действието на завета ми.
Достигам до калното дъно и се завъртам, оглеждам се във всички посоки за съществото, което се хвърли от скалата. Нещо преминава над дясното ми рамо и когато се обръщам, виждам фигура, която идва към мен. Той носи златна корона над късата си, гарвановочерна коса. Веждите му се очертават като два съвършени полукръга, а носът му е пробит и на него е закачен златен пръстен. Красив е по някакъв странен начин. Не мога да откъсна очите си от него.
Стоя напълно неподвижна в очакване да разбера какво иска. Той се приближава. Когато е на метър от мен и мога да го видя по-ясно, направо хлъцвам от изненада. Това, което бях взела за странно кръгъл торс, е всъщност тяло на костенурка. Гледам го като хипнотизирана и чакам да видя какво ще е следващото му действие. Толкова съм се прехласнала, че когато той се хвърля към мен и ме удря с двете си десни ръце, направо ми идва като гръм от ясно небе. Завъртам се и политам назад със сила, която съвсем ме зашеметява. Но това не продължава дълго. Краката ми бързо намират калното дъно, въртя се ужасена и се опитвам да го видя в мрака, напрегнала всичките си сетива и цялата нащрек. Нещо ме потупва по рамото и когато се обръщам, виждам синия мъж-костенурка. Мамка му, бързо се движи. Той ми намига, после замахва с двете си леви ръце, но този път аз съм подготвена. Повдигам ръката и коляното си навреме, за да блокирам удара. После забивам пета право в гърдите му и го ритвам с всички сили. Завъртам се и го нападам в гръб, обвивам ръце около врата му и се оглеждам за нещо, каквото и да е, което мога да използвам като оръжие. Виждам голяма канара, който се подава от калта пред нас, и се напрягам с всички сили, за да я измъкна от тинята и да я запратя към извънземната костенурка. Той вижда летящата към него скала и когато тя е на сантиметри от него, просто изчезва. Хоп — и го няма. Вместо върху него камъкът се стоварва върху мен и аз политам назад в калта.
Лежа замаяна в очакване да се появи отново, но него го няма. Накрая решавам да изплувам нагоре.
Първото нещо, което виждам, когато се показвам над повърхността, е Шест, която стои край езерото и ме търси с поглед.
— Какво се случи? — провиква се към мен.