— Достатъчно го чакахме — процежда Крейтън през зъби, ръцете му са свити в юмруци.
— Добре ще е да се покаже вече, и то по-бързо.
— Я по-спокойно. — Откъм високата трева зад мен се чува момчешки глас. — Командирът само следваше заповедите ми. Бях просто предпазлив.
Гледаме как към нас се приближава статуята на Вишну, жива и усмихната.
— От много време чакам да се срещна с вас.
Глава 10
Намирам се в каросерията на малък камион, седя на метален стол в клетка от плексиглас. Ръцете ми са закопчани с белезници към стола, а на глезените ми има тежки вериги. Кожената каишка през челото притиска главата ми към плексигласовата стена отзад. Седнал съм странично на камиона, но мога да извъртя главата си достатъчно, за да видя Девет, който също е в плексигласова клетка, на около метър от мене. Отпред има пазач, който ни охранява. Знам, че мога да се освободя за нула време, но БК, който все още се крие в джоба ми, е прав. Трябва да разберем какво знаят и как да се възползваме от това. Девет явно е на същото мнение, защото той може още по-лесно да се освободи от белезниците, веригите и всичко останало, но и той кротува. На клетките ни има един куп заключалки и единственият начин да се чуем през дебелия плексиглас е, ако говорим в осемте малки дупки, пробити във вратата на всяка клетка. Двигателят на камиона работи, но не сме мръднали и на сантиметър.
Специален агент Уокър седи на тясна метална пейка в предната част на камиона. Сложила е единия си крак върху моя сандък, а другия — върху този на Девет. В скута ѝ лежи могадорианско оръжие. Мъжът с клюнестия нос е седнал до нея и той има същото оръжие. Уокър шепне нещо в мобилния си телефон. От време на време хвърля поглед към нас. Мога да отгатна какво казва от откъслечните думи, които дочувам, като приятел и безопасен. Спомням си, че когато бяхме в планината, Девет каза, че може да чува на километри. Надявам се да е чул повече от мен.
— Хей, Джон! — провиква се той.
Пазачът се обръща към клетката на Девет и насочва пушка към главата му.
— Ей, ти! Я млъквай!
Девет не му обръща никакво внимание.
— Джони! Докога мислиш да висим тук? За теб не знам, но на мен почва да ми писва, имам нужда да сменя малко пейзажа.
Наистина му харесва да се гаври с другите. Започвам да разбирам на какво се дължи чарът му.
Специален агент Уокър приключва разговора и пощипва носа си. Има вид на раздразнена майка или учителка, която вече е толкова изтощена, че нищо не е останало от авторитета ѝ. Поема дълбоко въздух и се изправя, сякаш най-после е взела решение. Почуква на прозореца на камиона, за да покаже на шофьора, че може да потегля.
Тръгва към нас с вдигнато над главата си оръжие, за да не загуби равновесие. Спира пред мен. В погледа ѝ забелязвам нещо, което го нямаше преди. Сякаш изпитва съжаление за това, че ни е хванала. Или за това, което предстои да направи. А може би и двете.
— Как ни открихте? — питам аз.
— Знаеш как — отвръща тя.
Гривната все още е на китката ми. През последните няколко минути си кротуваше, но в момента, в който агентът заговори, започва да бръмчи отново.
Девет се провиква към нея:
— Хей, не се будалках, като казах, че ми писна да вися тук. Няма да се правя повече на добро момче. Ти си решаваш, но да знаеш, че веселбата ще започне много скоро. Можеш още сега да ни кажеш всичко, което знаеш, или ще си измъкна задника оттук и ще те накарам насила да го направиш. Я познай, кое ще ми хареса повече?
Мъжът с клюнестия нос се надига бавно от пейката и насочва оръжието си право в Девет.
— Ти за какво се мислиш, хлапе? Не си в положение, от което можеш да ни плашиш.
— Каквото и да сте намислили, искам да ви кажа, че съм бил и по-зле — отвръща Девет.
— Знам много добре откъде идвате. Схващаш ли? Ние знаем.
Мъжът изглежда доста раздразнен от перченето на Девет.
— Агент Пърди — обръща се Уокър към него. — Свали оръжието си! Веднага.
Пърди започва да сваля ръката си надолу и аз решавам да се позабавлявам малко. Сигурно съм прихванал нещо от Девет. С помощта на телекинезата си измъквам оръжието от ръцете му и го мятам назад в камиона. То се удря в задната врата и издрънчава на пода. Точно в този момент камионът прави рязък завой, агент Пърди полита към мен и с дясното си рамо се удря в клетката ми. С телекинезата си го приковавам към нея и той остава там като залепен.
— Кучи…
— Не знаеш ли, че винаги трябва да си слагаш предпазния колан, агент Пърди? — смее се Девет. — Безопасността е на първо място! Ето, ела да вземеш един от моите. Само трябва да дойдеш и да си го вземеш сам.