— Хей, Джон? — обажда се Девет, сякаш нищо не се е случило.
— Кажи — отвръщам и разтърсвам глава, за да прогоня замайването от въртенето в камиона. И двамата сме се втренчили в множеството полицейски коли с премигващи светлини.
Девет започва да отстъпва назад към камиона и аз правя същото.
— Трябва да си приберем сандъците, братле, и да направим както каза БК, да вземем жената агент.
— Ясно. — Аз се потупвам по джоба, за да се уверя, че БК е още там.
— Я вземи да се погрижиш за това, докато аз се оправя с другото.
Девет повдига с телекинезата две полицейски коли и полицаите вътре отчаяно се опитват да излязат.
Аз се хвърлям обратно към лежащия в канавката камион, от който излиза дим. Скачам вътре, подминавам пазача и агент Пърди, който стене на пода. После намирам сандъците ни. Специален агент Уокър седи подпряна на това, което е останало от металната пейка, и се взира замаяна в кръвта по ръцете си. Червената ѝ коса пада в безпорядък по раменете ѝ, отстрани на лицето ѝ има дълга драскотина. Под краката ѝ лежи могадорианското оръжие, превърнато в купчина натрошен метал. Тя ме наблюдава, докато намествам сандъците под мишниците си, и аз клякам до нея.
— Ти ще дойдеш с нас и това не е молба.
Тя понечва да каже нещо, но от устата ѝ бликва струйка кръв. Чак тогава виждам парчето метал, което стърчи от рамото ѝ. Оставям единия сандък и се опитвам да я вдигна, но тя простенва и кашля още кръв. Пускам я обратно — страх ме е, че ако я поместя отново, ще започне да кърви по-силно и ще умре, преди да разбера къде се намират Сам и Сара.
— Къде са те? — питам я. — Казвай! Може да умреш всеки момент, госпожо, а аз се опитвам да спася Земята и приятелите си. Кажи ми веднага! Къде са Сара и Сам?
Главата на специален агент Уокър се килва към мен и тя ме гледа с широко отворени очи, сякаш ме вижда за пръв път. Стрелбата отвън се приближава.
— Ти… ти си извънземен — най-после успява да промълви.
Аз яростно удрям с юмрук по стената на камиона, чувствам се безсилен.
— Да, такъв съм! Но съм тук, за да помогна, ако ме оставиш да го направя! Сега казвай бързо, преди да е изтекло времето ти, къде са те. Във Вашингтон ли?
Тя диша на пресекулки и сякаш изобщо не ме чува. Ще я изпусна. Така и няма да разбера къде са Сара и Сам. Гласът ми внезапно изтънява, когато казвам:
— Само ми кажи къде са. Моля те.
Очите ни се срещат и аз знам, че ме е разбрала.
Специален агент Уокър отваря уста и иска да каже нещо, опитва се няколко пъти, докато най-после се чува:
— Там, на запад. В… — Гласът ѝ заглъхва и тя затваря очи. Окървавените ѝ пръсти се свиват за момент и после се отпускат, цялото ѝ тяло притихва.
— Чакай! Дръж се! — Трескаво грабвам сандъка, опитвам се да го отворя и да намеря лечебния камък. В главата ми има само една мисъл — ако я излекувам, тя ще ми каже къде са те. Точно когато докосвам ключалката на сандъка, от отворената страна на камиона се втурват група войници с готови за стрелба оръжия.
— Дръпни се от агента! Мърдай или ще стреляме! Залегни на пода! Ръцете на тила!
Те излайват заповедите една след друга, но аз не мога да се подчиня. Не искам да се подчиня. Трябва да намеря лечебния камък. Трябва да разбера какво искаше да ми каже.
Пресягам се да отворя сандъка и войниците изкрещяват:
— Горе ръцете! ГОРЕ РЪЦЕТЕ! ВДИГНИ РЪЦЕ!
Въпреки това се пресягам към сандъка.
Чувам първия изстрел и после поредица от нови. Докато куршумите летят около мен, ръката ми изтръпва по-силно от всякога. Вече не ме боли и гривната започва да се разширява, цялата ми ръка се покрива с нещо като калъф от червен материал, после той се разтваря рязко като чадър. Нямам представа какво се случва, а и не ми пука особено. Мисля си само за лечебния камък и за отпуснатото тяло на Уокър — толкова близко и така безполезно. Изведнъж се озовавам зад двуметров щит, който обгръща главата ми и се подвива под краката. Куршумите отскачат от него.
Изригва канонада от изстрели и безброй куршуми рикошират от бронята ми. След няколко минути гърмежите стават все по-редки, като пуканки в микровълнова печка, които са почти готови. Когато най-после спират, странният материал се прибира отново в калъфа върху ръката ми и после се превръща в трептящата гривна, и всичко се случва от само себе си. Поглеждам надолу, смаян от нейното безупречно действие и безпогрешен синхрон.