Останалите хеликоптери се разделят и тръгват към нас от различни страни. Наоколо изригват облаци от пясък. Един от хеликоптерите лети точно над нас и аз се претъркулвам встрани, за да избегна поредицата от изстрели.
Напрягам се да проясня съзнанието си. Не е лесно, но му хващам чалъма. Поемам дълбоко въздух няколко пъти и успокоявам ума си. Номер Десет? Къде си? Ние сме под обстрел.
Чуваме, отвръща тя. Идваме. Мислите ѝ са ясни, но в тях се прокрадва лека тревога. Само мисълта, че другите вече идват насам, ме изпълва със спокойствие.
Обръщам се и виждам два черни хеликоптера, които се накланят, завиват наляво и се отправят в обратна посока: продължават да сипят ракети, но вече към нова цел. Това трябва да са те! Успявам да отклоня само три от ракетите, но някой друг поема останалите.
— Десет и другите почти стигнаха! — крещя към Девет през прозореца до шофьора. Миг по-късно куполът на оръдието, който стърчи от предния капак на колата, експлодира и късове горещ метал политат над главата ми. Претъркулвам се от покрива точно преди нов дъжд от куршуми да го разцепи на две.
Девет изскача от колата и грабва двете пушки, които съм оставил на пясъка до неговата врата.
— Май дойде време за истинска битка, цял живот съм чакал този момент.
Хеликоптерите правят завой и се изравняват с колоната от коли в далечината, като образуват мощен фронт. Девет вдига длан и оловносивият камион отпред изведнъж отскача нагоре като ракета, която излита в Космоса. Девет сваля длан и той полита надолу. От мястото си чуваме крясъка на мъжете вътре. Колата спира за момент и после се стоварва тежко на земята. Наблюдаваме как хората се измъкват от камиона с треперещи крака и се оглеждат накъде да хукнат. При грохота от падането Бърни Косар, все още преобразен като ястреб, се стрелва надолу, каца зад обърнатата на пътя кола и се превръща в чудовище. Конвоят от коли излиза от пътя и тръгва през пустинята, за да го отбегне, а някои направо се обръщат назад. Бърни Косар надава рев.
Девет се привежда към задната седалка и изхвърля сандъците от колата. Отваря своя и изважда наниза от зелени камъни и сребристия жезъл, хуква към хаоса отзад и крещи:
— Изчакай останалите, аз и БК се връщаме след малко!
Аз крещя в отговор:
— И не се увличай много, не сме на купон! Внимавай да не взривиш входа към военната база!
Един хеликоптер се приближава отдясно и точно когато с мисълта си дръпвам носа му надолу, нещо ме пронизва в левия крак. Падам и забивам глава в пясъка, заслепен от болка. Усещането е до болка познато и аз се търкалям по пясъка, крещейки с всичка сила. Знам какво означава това. Нов белег, който прогаря крака ми. Още един член на гардовете е мъртъв.
Всичко замира. Мисълта, че още един от нас е мъртъв, ме връхлита с такава сила, че аз лежа като парализиран и сякаш потъвам в пясъка, съсипан от скръб. Още един боец по-малко за възстановяването на Лориен, един боец по-малко в битката за спасението на Земята и всяко живо същество на нея. Две ракети се стоварват върху колата ни и я помитат.
Върху мен се изсипва дъжд от изстрели и изведнъж гривната ми започва да нараства и се превръща в щит точно навреме. Фактът, че заветите ми действат в унисон с опасностите, които ме връхлитат, ми дава известна утеха, макар че не ми е ясно защо не ме защитиха при предишната атака. Канонадата от изстрели около мен не стихва. Когато най-после успявам да хвърля поглед върху новия белег около глезена си, с огромна изненада вместо него виждам две зейнали огнестрелни рани. Не съм подозирал, че мога така да се зарадвам на кървящите си рани. Изпитвам огромно облекчение, че това не е още един белег, и изобщо не ми пука, че ръцете ми са целите в кръв. Притискам ги към раните, за да спра кръвта, и тогава пустинята притихва странно. Гривната ми се свива и се прибира. Успявам да се преобърна и поглеждам нагоре. Над мен са се надвесили трима тийнейджъри. Момчето е високо, с матова кожа и къдрава черна коса, а двете момичета държат лориенски сандъци. Разпознавам веднага момчето от виденията си. То кимва и се усмихва:
— Радвам се да те видя отново, номер Четири. Аз съм номер Осем.
Преди да успея да отговоря, той изчезва.
Едното от момичетата е по-ниско, със златистокестенява коса и нежни черти. Изглежда на не повече от дванайсет: сигурно това е номер Десет, гардът от втория кораб. То пуска сандъка си на пясъка и коленичи до мен. Другият гард, високо момиче с кестенява коса до раменете, също оставя сандъка си, кляка до мен и поставя ръце върху раните ми. Обзема ме леден хлад и тялото ми започва да се тресе върху пясъка. Точно когато си мисля, че ще загубя съзнание, всичко свършва. Поглеждам към глезена си и виждам, че раните са напълно заздравели. Невероятно е. Момичето се изправя, подава ми ръка и ме вдига на крака.