Онези от нас, които имат сандъци, ги вземат и се приготвят за път. Аз повеждам групата и всички се отправяме в посоката, която Девет ни показа. Оглеждам се за възможни капани и вкупом се движим към кактуса с петте разклонения. Седем и Осем ме следват по петите, а Десет се движи малко след тях. Зад нас продължава канонадата от изстрели, явно Девет си върши работата. Крещи и дюдюка, сякаш купонът отзад безкрайно го забавлява. Това е Девет, само той може така да се кефи в такъв момент.
Хукваме напред и се спираме чак когато стигаме до кактуса. Девет продължава радостно да бълва изстрел след изстрел, докато двамата с Осем се опитваме да се справим с бодливото растение, единственото препятствие, което ни дели от мястото, където държат Шест. Картата показа, че тунелът е вдясно от кактуса. Най-после с помощта на телекинезата си успяваме да го раздробим на парчета. Под него има плътна кафява врата с метална дръжка по средата. Докато стоя там и оглеждам входа редом с другите гардове, си спомням какво ми беше казал наскоро Девет: „Чакал съм това цял живот“. Всички ние сме живели с очакването на момента, в който ще се намерим, когато и деветимата ще бъдем заедно и ще поведем битката срещу могадорианците, за да спасим завещанието на Лориен. Както се оказа, няма да сме девет, но шестимата от нас, които оцеляха, сега и с попълнението от номер Десет, ще направим всичко, за да оцелеем, каквото и да се случи оттук нататък.
Глава 28
Един огромен могадорианец замахва към мен с блестящия си меч. Аз се привеждам, за да отбягна острието, и стоварвам юмрука си в гърлото му. Той изпуска оръжието си и се задъхва, останал без въздух. В момента, в който мечът издрънчава на пода, аз го сграбчвам и главата на могадорианеца пада отсечена. Тялото му мигом се превръща в облак от пепел. Още трима ме атакуват, но прахта ме закрива. Навеждам се ниско и отсичам нечии крака до коленете в момента, в който се приближават. Когато се изправям, друг едър могадорианец се опитва да ме сграбчи отзад. Правя задно салто и го разсичам през кръста още докато съм във въздуха. Отстъпвам назад през облака от пепелта му и се озовавам наобиколена от още десетина могадорианци. Сетракус Ра никъде не се вижда.
Превръщам се в невидима. Профучавам през друг обръч от войници и се оглеждам отново за Сетракус Ра. Съзирам го в далечния край на стаята. Без да се замисля и за миг, се втурвам право към него. Появяват се още могадорианци, вече съм им загубила броя. Превръщам ги всички в купчини пепел. Когато съм на около десетина метра от Сетракус Ра, той вдига юмрук и сочи към мен, сякаш ме вижда. От ръката му се изстрелва лъч синьо електричество, той припуква по тавана на стаята и аз усещам, че ставам отново видима. За пореден път Ра ми отнема заветите. Знаех, че това може да се случи, но въпреки това ме пронизва болка от загубата. Каквото и да ми е подготвил, аз съм готова.
Могадорианските войници прииждат към мен от всички страни, но аз продължавам да настъпвам към Сетракус Ра. Мечът ми пронизва гърлото на всеки могадорианец, който се изпречва на пътя ми. Някой ме сграбчва откъм гърба и аз отсичам ръката му. Друг се хвърля с вик към мен и аз го посичам през кръста. Точно сега съм толкова обсебена от мисълта как ще забия острието във врата на Сетракус Ра, че почти не забелязвам могадорианците, които убивам.
Следващото нещо, което си спомням, е, че той е до мен и ме сграбчва за врата. Повдига ме с една ръка, краката ми увисват над пода и лицата ни отново са на сантиметри едно от друго.
— Добре се сражаваш, момиченце. — Той диша тежко в лицето ми.
Трепвам, отвратена от вонята.
— Върни ми заветите и тогава ще разбереш колко добре мога да се бия — отвръщам със задавен глас.
— Ако беше толкова силна, колкото си мислиш, като първо, нямаше да успея да ти ги отнема.
— Не ми ги пробутвай тия, страхливецо! Щом си толкова сигурен, че можеш да ме победиш, защо не го направиш? Покажи ми колко си силен и велик. Върни ми заветите и се бий като мъж! — крещя аз.
Гласът му отеква в стаята, когато изревава:
— Ти използвай твоите способности, а аз моите!
Мята ме обратно в средата на стаята, но аз почти не усещам болка, когато се стоварвам на пода. Мечът ми пада със звън и се плъзва встрани. Един войник запраща меча си към мен и той се приближава със свистене. Първата ми реакция е да го спра с мисълта си, но все още съм лишена от заветите си. Въпреки това все още имам рефлексите си и цялата си мощ. Ще убия Сетракус Ра със или без заветите си. Протягам ръце и хващам летящото към мен острие на сантиметри от гърлото си. В следващия момент някой ме хваща през кръста и докато падам по гръб, завъртам меча в дланите си и го забивам в могадорианеца. Падам на земята, обгърната в облак от пепел. Прииждат още могадорианци. Унищожавам ги със собствените им оръжия и тръпката от това е направо неописуема. С всеки нов убит войник се чувствам все по-силна. И все по-гневна. Ако трябва да премина през всички могадорианци на Земята, за да стигна до Сетракус Ра, ще го направя.