Сетракус Ра просто стои там и наблюдава шоуто. Реве толкова силно, че усещам вибрациите в гърдите си. Всички години на обучение са ме подготвяли за този момент. Единственото нещо, което би могло да ме направи по-силна, е, ако можеше и останалите гардове сега да бъдат тук — щяхме да се сражаваме заедно срещу него и да го победим. Отърсвам се от тази мисъл. Ще го унищожа заради всички нас.
Когато съм се справила и с последния войник, заставам в средата на стаята и Сетракус Ра тръгва към мен. Пресяга се зад гърба си, измъква тежък раздвоен камшик и замахва към пода. От камшика изригват оранжеви пламъци.
Аз дори не трепвам. Сега вече нищо не може да ме спре или изплаши. Хвърлям се напред с вик:
— За Лориен!
Той замахва с камшика над главата ми и гъсти пламъци ме обгръщат от всички страни като с покривало. Аз се мушвам под него и се претъркулвам към краката на Сетракус Ра. Изплъзвам се от замаха на ботуша му и виждам няколко белега, които опасват глезените му. Регистрирам ги, но нямам време да се замисля дали имат някаква връзка с моите белези. Мечът ми разсича прасеца на левия му крак му точно над най-горния белег и скачам на крака. Разрезът, който съм направила, веднага се затваря и избледнява в нов белег. Изобщо не е усетил, че съм го ранила, дори не трепна.
Камшикът изплющява отново към мен и аз се опитвам да отсека едната му опашка, но когато пламъците докосват меча ми, острието се стопява. Мятам това, което е останало в ръцете ми, към него. Той вдига ръка и улавя оръжието във въздуха. Мечът се върти и се нажежава до бяло. Когато Ра разтваря пръстите си, разтопеното острие нараства и се издължава, докато се превърне отново в блестящ меч. Сетракус Ра се усмихва и го оставя да падне на пода.
Аз се хвърлям към меча, но когато стигам до него и понечвам да го грабна, камшикът изплющява върху дясната ми ръка. Кожата ми пламва, разцепена на две, но вместо кръв от дълбоката рана излиза нещо гъсто и черно. Гледам я и знам, че трябва да изпитвам неописуема болка, но съм като вцепенена. Залитам напред и успявам най-после да грабна меча. С оръжието в ръка се завъртам и се изправям лице в лице срещу водача на могадорианците. Но нещо не е наред с дясната ми ръка. Не мога да я помръдна.
Сетракус Ра замахва отново с камшика и профучава край мен, но аз отскачам навреме, встрани от огнената диря, която оставя след себе си. Той вдига ръка, за да го прибере и замахне отново — сега е подходящият момент да атакувам, и аз го сграбчвам. Втурвам се към него, здраво стиснала меча в лявата ръка, и го забивам със замах дълбоко в гръдния кош. Дръпвам го рязко надолу и разсичам восъчната кожа, докато мечът се спира в края на торса. Падам назад, вдигам поглед към него и отчаяно се надявам, че съм нанесла фаталния удар, и с това войната е приключила.
Напразно. Макар за пръв път лицето на Сетракус Ра да се изкривява от болка, вместо да се превърне в купчина прах, той протяга ръка и издърпва меча от тялото си. Разглежда острието и гледа как по него се стича гъста кръв. После го пъха в устата си, захапва го и мечът пада, счупен на две. Имам усещането, че просто си играе с мен. Какво се случва? Изправям се на крака и бързо премислям какъв да бъде следващият ми ход. Като начало трябва да стоя далеч от него, поне докато реша какво да правя. Повече от всякога ми се иска сега до мен да беше моят гард.
Елла? Чуваш ли ме?
Нищо.
Продължавам да отстъпвам назад, опитвам се да увелича разстоянието между мен и Сетракус Ра, за да имам по-голяма възможност за атака. Тогава усещам, че дясната ми ръка започва да изтръпва. Поглеждам надолу и виждам, че кожата около разтворената от камшика рана е почерняла. Докато я гледам, черното петно пълзи, обхваща кокалчетата на пръстите и ноктите и за секунди цялата ми ръка почернява чак до китката. Тръпненето изчезва. Усещам ръката си ужасно тежка. Сякаш е от олово.
Вдигам поглед към Сетракус Ра. Моравият белег на врата му започва да пулсира с ярка светлина.
— Готова ли си да умреш? — пита той.
Елла? Ако сте наблизо, сега е моментът. Всъщност сега или никога.
Толкова отчаяно ми се иска да чуя гласа ѝ в главата си, да ми каже, че тя и другите са вече пред вратата. Сега трябваше да сме заедно, да се изправим срещу Сетракус Ра и с помощта на поверените ни от Старейшините завети да се бием дотогава, докато от него не остане нищо, докато се превърне в безполезна, безпомощна купчина прах — като другите могадорианци. Вместо това аз съм сама тук, с ранена и безполезна ръка, и си играем със Сетракус на котка и мишка. А той стои изправен пред мен, с огнения меч в ръка, отнел ми е заветите и се гаври с мен. Какво се случва?