Оглеждам още веднъж пустинята около нас, после се пресягам към кръглата дръжка на кафявата врата и я завъртам на триста и шейсет градуса. После решавам да ускоря нещата и направо я изтръгвам от пантите. Зад нея има метална стълба, която води надолу към мрака.
— Аз мога да виждам в тъмното — предлага помощта си Марина. — Ще мина първа.
Дръпвам се встрани и я оставям да мине отпред.
Марина тръгва надолу в мрака и изчезва от погледа ми. Осем хвърля сандъка си и я следва.
— Има към шест метра до долу. Май има дълъг тунел — провиква се тя. — Дотук всичко е чисто. Не виждам никого.
Девет поглежда към мен и Елла и казва галантно:
— Първо дамите.
Елла слиза по стълбата и когато тя изчезва, Девет се ухилва самодоволно:
— Е, добре, ама това се отнасяше за тебе, Четири.
Аз само поклащам глава. Това е Девет, винаги верен на себе си. Сочи ми с ръка да тръгна след Елла.
— Нали знаеш, обичам те, човече. Слизай.
С помощта на телекинезата си свалям долу първо Бърни Косар, отново във формата си на бигъл, после мушвам сандъка си под мишница и непохватно започвам да слизам надолу, като се подпирам с една ръка. В тунела е студено и мирише на плесен. Чувам стъпките на Елла и Марина пред себе си и драскането от ноктите на БК по цимента. Включвам лумена на свободната си ръка и осветявам за няколко секунди бетонните стени на тунела, за да се ориентирам.
Луменът ми осветява остър завой, който се вижда в далечината пред нас, после го изключвам.
— Марина, ти виждаш добре. Ще можеш да ни водиш, нали?
Осем и Девет са вече до нас. Марина кимва и ние всички тръгваме след нея надолу по тъмния тунел. След малко едва не се блъскам в Елла, която се е заковала на място.
— О, не, най-после се свързах с Шест! Има нужда от нас! Казва сега или никога!
— Хайде, давайте по-бързо! — провиква се Девет отзад.
Тичаме в мрака колкото можем по-бързо. На всеки няколко секунди паля лумена си, за да не се блъснем един в друг. Тунелът прави остър завой и аз отново размахвам лумена си, за да видя какво има пред нас. Следващите няколко метра тунелът се спуска надолу и в дъното се вижда бетонна врата. Плъзвам сандъка си по наклонения под и той се удря в нея. Тичам към вратата и размахвам и двете си ръце, за да можем да я огледаме по-добре.
Девет бързо отваря сандъка си и изважда жълтата топка с малките издатини. Като някой фокусник той я задържа в ръцете си и после я мята към вратата. Тя се удря в метала, отскача на няколко сантиметра, а после започва да нараства и става черна. От нея изригват остри като бръснач остриета и под силата им вратата пада навътре с трясък. Шиповете моментално се прибират и тя отново е малка жълта топка, която лежи невинно на пода. Девет се навежда, грабва я, хвърля я обратно в сандъка си и го затваря с трясък.
— Надявах се точно това да се случи — казва с възхищение.
На негово място щях най-напред да пробвам дали с чудесата от сандъка мога да видя какво има зад вратата, да разбера какво ни очаква там. Но сега нямам време да критикувам решенията на когото и да било.
Втурваме се към входа. С влизането ни над нас се задействат сензорни лампи. Припламват червени светлини и вият сирени, които атакуват сетивата ни. В края на този по-къс проход стигаме до още една голяма бетонна врата. Когато я приближаваме, тя се вдига и зад нея виждаме десетина огромни могадориански войници с насочени оръжия и мечове, готови за атака.
— Могадорианци? Те пък какво правят тук? — пита невярващо Осем.
— Опа, лоша работа. Правителството и могадорианците са се съюзили — казвам аз.
— Ще се оправим — отвръща Осем.
Девет ме сбутва с лакът и театрално сочи с одобрение към нашия новооткрит член на гардовете.
Усещам как ме изпълва прилив на адреналин, нещо, което съм изпитвал само във виденията си. Внезапно осъзнавам точно какво трябва да направя. Поглеждам към другите.
— Следвайте ме! — изкрещявам им.
Те кимват в отговор. Пускам сандъка си, запалвам лумена и на двете си ръце и се втурвам напред. Последното нещо, което съзирам с периферното си зрение, е Елла, която прибира сандъка ми.
Също както във видението ми насочвам лумена към краката си и стъпалата ми пламват. Пламъците пълзят нагоре по краката ми и обхващат цялото ми тяло точно когато стигам до първия войник. Когато се хвърлям напред, аз съм огнена топка, която преминава през него и го превръща в пепел. Продължавам да тичам.